На днешния ден се навършват 166 години от рождението на големият български поет, революционер и родолюбец Христо Ботев. Синът на даскал Ботьо е роден на 6 януари 1848 г.
Ботев живее само 28 години, но остава в националната памет както с творчеството си, така и с революционното си дело.
Роден е в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище.
Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.
През 1876 г. създава чета в помощ на Априлското въстание, на която става войвода. На 20 май 1876 г. във Врачанския балкан е последният тежък бой – привечер след сражението куршум пронизва Ботев.
Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията.
Ботев е и един от най-ярките български поети. Литературното и публицистично творчество, което той оставя не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то е трудно достижим връх във възрожденската ни литература.
Елегия ((Публикувано за първи път във вестник „Свобода“ на 8 август 1870 г.))
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи, и ще си спасиш душата?!“
Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!
А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
