За шеста поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират Националния литературен конкурс за учители-творци, в който могат да участват със свои произведения действащи учители и директори от цялата страна.
Тази година конкурсът се посвещава на 100-годишнината от рождението на големия български писател Павел Вежинов. В негова чест за първи път имаме и тема на конкурса, която съвпада със заглавието на един от известните му романи – „Бариерата“. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.
За трета поредна година Мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на конкурса. Както и в предишни години Ви предлагаме някои от произведенията в аванс
Първото е на Мариана Пенчева – учител по Английски език и ИТ в ОУ „Васил Априлов“, с. Гостилица, обл. Габрово.
Последният ми ден като учител
Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни…
Последният работен ден като учител…, а първия го помня сякаш беше вчера. Тогава все още обличах мечтите си в розово, шиех им дрехи и често разговарях с тях насън. Така един ден, съвсем случайно, хванах последния влак на собствените си обещания и приех да бъда учител… Тогава образът на всички онези, които ме възпитаваха назад във времето, стоеше до мен и ми напомняше за себе си… и приключението тепърва предстоеше, въпреки че последните думи на първата ми директорка бяха: „Съжалявам, че започваш работа точно с тези деца…”
Сега съм почти на същото място, четири години по-късно, все още вярваща в това, което правя, парадоксално, държаща в ръка заповедта си за освобождаване от работа. Защо ли? Заради чужди решения, допуснати грешки и заради последния път, в който чух училищния звънец в едно безвъзвратно затворено училище… Като снимка в съзнанието ми стои картината на опечалените детски лица, все още чувам как падат сълзите им и мокрят лицата им.
Е, какво толкова, ще кажат скептиците, училища много, учители още повече, но няма кой да учи и може би са прави, но … но все си мисля, че не е точно така.
И всичко казано дотук не е обикновената история на една средностатичстическа учителка, останала без работа, напротив… това е нещо друго… нещо отвъд статистиката, отвъд идеята колко точно струва един ученик в началото, в средата и в края на учебната година.
Забравяме нещо много по-важно – учител това не е професия, не е и месечен фиш за заплата, не са 8 пъти по 45 минути и няколко междучасия.
Това е нещо друго… коренно различно, което много хора с педагогическо образование или не знаят, или са забравили.
Учителят е този, който учи, но не на химия, математика или биология, не да пишеш и четеш. Той дълбае в теб, рисува, той трябва да бъде пътеката, по която да минеш и да те научи не как се става богат, а как да бъдеш добър и човечен. Но може ли това да се случи, ако учителите са забравили каква е тяхната мисия и защо преподават?
Държавата ли ни направи такива, времето, в което живеем ли, политиката, икономиката, немотията… някой друг ли е виновен? Допускаме ли, че трябва да е чужда вината, а не наша лична? Кога и в кой момент учителят започна да бетонира сам себе си зад високите стени на оправданията? Не всеки, но всеки втори, всеки трети хвърля камъни и е готов да продаде душата си, за да не му е добре на другия. И после – къде са младите? Какво се случи? На какво се дължи отрицателния прираст? Питаме, търсим отговорите и никога не сме виновни, ама никога. Все някой друг е сторил това или онова.
Простете за наивността, навярно аз грешно съм разбрала що е туй да си учител. Навярно съм объркала времето, мястото, държавата, животът и живея наопаки. Навярно е грешно да мисля, че при липсата на храмове, училището трябва да ни бъде храм…, а жалкото е, че и учителите станаха като свещениците – не вярват в това, което правят и първо трябва добре да им платиш, за да заслужиш високомерието и неразбиането им.
И всичко тръгва отдолу нагоре и се връща обратно с пълна сила… отчуждението пълзи по стълбите на образователната система и отнема всичко онова, за което някога някой даде и силите, и живота си.
Страшно е времето, в което живеем, „горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините…” Не е редно да вземаш от онзи, който няма и на измършавелия му ръб да строиш палати, в които съвестта ти да остава непоканена, пред вратата. Не е редно да бъдеш не само псевдо-учител, а псевдо-човек. Не е редно да се криеш в черупката на охлюв и да бъдеш късоглед за добрините, а да гледаш с лупата грешките на другите. Не е редно да спираш устрема на дете и да му режеш крилата с „Ти не си достатъчно способен”. Не е редно да бъдеш бариера, когато ти е писано да си пътека…
Последният ми ден като учител… четири години… спрях да обличам мечтите си в розово… И все по-често намятам мълчалива своята утеха… мисля си… „има ме… тук съм… не мога да променя света, но мога да опитам… не съм единствената… има и други като мен – със сърца на учител” и така продължавам да строя мостове с камъните, хвърлени по мен, защото човек се измерва с делата си, а те тръгват от мислите и за да ги има, някой трябва да ги посее вътре в нас, а кой по-добре би могъл да го направи от един Учител.
