„Направи така, че лятото да дойде завинаги”…! Този надпис ни посреща в първия кабинет по нещо си, неизвестно какво, още при първата ни стъпка в изоставения Дом за деца и юноши „Лиляна Димитрова”, в димитровградското село Скобелево.
Прави впечатление, че всички тези домове за деца, лишени от родителска грижа, са разположени извън големите градове. Те буквално са запокитени в покрайнините на малки селца, в дълбоката провинция. Сякаш когато са били строени тези домове, властта се е страхувала от тези деца, не е искала те да бъдат видими. Тези деца наистина са били невидими, те не просто не са били забелязвани, те не е трябвало да бъдат забелязвани, защото в тогавашна социалистическа България не трябваше да има изоставени деца.
Лятото няма как да дойде завинаги, защото то е било откраднато и тези деца не го познават, или въобще не са го виждали. Още по-малко пък самите деца могат да направят така, че лятото да дойде завинаги. Омагьосаният кръг между вечното лято и личното усилие за него е колкото гротесков, точно толкова и абсурден.
Близо 180 са били децата в дома в село Скобелево. Дали заради многото преселници, или поради някаква друга причина, селото е било наричано преди години „малката София”. Тук все още могат да се видят рисунките на децата, грамотите, една от които е за окръжен първенец в съревнованието през учебната 1983/1984 година, снимки, на които могат да се видят лица, истински лица, на истински деца.
Днес този дом, където методата за обучение и живот е била по холандски модел, разбира се с известно преустройство, може да бъде превърнат в дом за възрастни хора.
Селата наоколо са пълни с престарели хора, някои от които в безпомощно състояние. Вместо държавата да търси социални асистенти, същите могат да бъдат наети и да работят на трудови договори, като се грижат пълноценно за нуждаещите се и дори с по-високи заплати за труда си. Въпреки това, сградите, по-новите, и по-старите, които са част от целия комплекс, са изоставени. Охраняват се от години, инсталирана е също и сигнално-охранителна система, но целта не е домът да се остави на запустение, а да се използва, докато все още може да бъде ремонтиран, защото ще дойде ден, когато дори и ремонт няма да може да го върне към нов живот.
Има нещо затворническо в тези домове. Те са строени като по калъп. Приличат си. Може би именно това, че са изоставени ги сближава, може би редът и дисциплината тук са били такива, че наподобяват казармата, може би тук деца са страдали по родителите и близките си така, както някога войници са страдали за същото. Така или иначе, тези домове са приютявали деца, които са изгубили, или просто никога не са имали родителска грижа.
