За мотивацията - Мрежа на учителите новатори

За втора година поред Mрежата на учителите новатори teacher.bg е официален партньор на конкурса за учители – творци и като такъв дава на своите читатели привилегията първи да се запознаят с някои от участващите творби.

За мотивацията

Винаги когато се почувствам демотивирана, винаги когато ми дотежи, винаги когато ми писне от простотии, се опитвам да се хвана за сламка, за да се оттласна от дъното, на което съм стъпила.

Вероятно всеки колега, който работи в нашата система, тази, която наричаме „образователна”, се сблъсква ежедневно с хиляди причини за отчаяние и много малко поводи за радост. Така и аз…

Работата в професионална гимназия не е лесна. Само тези, които работят в такава, вероятно ще ме разберат. Първо ще започна с това, че повече от 30 години работя като преподавател по български език и литература в такъв вид училище. Отначало това беше СПТУ по облекло, по-късно стана Техникум по облекло, а след сливането ни с другия Техникум в града ни – се превърна в Професионална гимназия по селско стопанство и лека промишленост. Едва ли ще кажа нещо ново с това, че учениците, които постъпват при нас са деца от различни етноси с не много висок успех и това е не само предизвикателство, но и сериозна трудност за учителите. Едва ли ще е нещо ново и това, че с навлизането на делегираните бюджети навлезе и неграмотността, а на учениците се гледа като на привилигировани, докато учителите са хора „втора ръка” от всяка гледна точка – и от тази на родителите, и от тази на обществото, и от тази на самите ученици /понякога/, че и ние май взехме да се възприемаме като такива. Аз обаче не мога да се примиря с това, а и не искам.

Често ми идва да се откажа от професията си, да кажа „баста“ на цялата система, която ни товари с ненужни и безмислени ангажименти, и то до такава степен, че не можеш да си погледнеш основната работа, която е свързана с духовност, с творчество, с личен пример, с една или с две думи – с човешката личност. И когато стигна до такъв момент се сещам за един случай от моята практика, който ми дава сила да продължа напред, въпреки всичко.

Преди десетина години, по време на летния ми отпуск, звънна телефонът. Тъкмо беше отминал рожденият ми ден и си помислих, че някой закъснял приятел иска да ме поздрави. Вдигнах. Непознат женски глас ме попита за името ми. Отговорих, че съм аз и жената отсреща ми се представи като бивша моя ученичка, за която (честно казано) не се сетих веднага. Помоли ме за среща и тъй като бях свободна се уговорихме да се видим след около час в едно кафене. Когато отидох, веднага я познах – Катя. Тя беше в СПТУ-то и завърши преди 5-6 години. Имах много хубави впечатления от нея – старателна, четяща, и най-вече мислеща. Знам, че с удоволствие я изпитвах и че й писах шестицата с чиста съвест.

Здрависахме се, разцелувахме се. Не знаех нищо за нея. Не бях я виждала, откакто беше завършила и затова я попитах какъв е поводът за нашата среща. Младата жена ми отговори леко смутена, че има сериозна причина да се видим. Последва една изповед, която ме накара да се почувствам като най-специалния човек в нейния живот. Ще я предам почти дословно, защото помня и досега всяка нейна дума:

„Госпожо, Вие сигурно ще се изненадате от това, което ще Ви кажа, но аз отдавна търся възможност да Ви видя и да изкажа искрената си благодарност към Вас. Когато дойдох в СПТУ-то, бях с диплома около четворка. До завършването на 8-ми клас всички ми повтаряха, че от мен нищо няма да излезе, а най- сташното беше, че това го чувах най-много от майка си, която смяташе, че по-малката ми сестра се справя много по-добре от мен. Няма да крия, че когато постъпих в новото училище се страхувах от всичко – нови съученици, нова обстановка, нови учители. Но всички вие ни приехте много добре, а класът ми се оказа страхотен и много бързо си намерих и приятелка – едно момиче от морето – Боряна. Вие не се поинтересувахте с каква оценка идвам, а направо ми дадохте възможност да кажа това, което мисля и още първия път ми писахте 6-ца. Това ми даде крила… Заобичах литературата заради Вас… Исках винаги да сте доволна, да усетя одобрението Ви и затова четях всичко, което ни давахте, пишех и се стараех… И така през трите години. Разбрах, че и по другите предмети имам шанс да повиша оценките си, така завърших с отличен. Когато ни раздаваха дипломите си бях приготвила два букета – един за класната и един за Вас, но Боряна не се беше подготвила и ме помоли да й дам единия букет, да го подари на класната, така се получи тогава… След това кандидатствах с български език и литература в Пловдив. Приеха ме. Завърших. А сега съм Ваша колежка. Пазя все още тетрадките си по литература и даже използвам Вашите планове в работата си, но все още съм Ви длъжница, защото тогава дори не Ви подарих цветята, които бяха за Вас…“

Естествено аз се бях просълзила, защото дори и не си бях представяла, че нещо, което за мен е ежедневие, а понякога и рутина, за някой друг е било провокация, стимул и смисъл.

Поговорихме си. Поразсъждавахме върху случилото се. Припомнихме си случки и хора. После се разделихме, но и до днес се виждаме, вече като колеги. Поддържаме връзка.

И така… Когато съм готова да захвърля всичко, да се откажа, защото губя вяра в себе си и в другите, се сещам за това момиче, което ме потърси след толкова години, за да ми каже просто „БЛАГОДАРЯ“ и тогава си казвам: „Дори само на едно дете да покажа пътя, дори само един ученик след време да се сети с благодарност за мен и за другите като мен, си струва да продължавам.“ Струва си да си учител. Няма как – без нас просто не може.

Веселина Янева- Иванова е учител по БЕЛ в ПГССЛП, гр. Карнобат.

Конкурсът се организира за пета година от издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“.

Прочети повече за конкурса ТУК

Публикуваното досега