За шеста поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират Националния литературен конкурс за учители-творци, в който могат да участват със свои произведения действащи учители и директори от цялата страна.
Тази година конкурсът се посвещава на 100-годишнината от рождението на големия български писател Павел Вежинов. В негова чест за първи път имаме и тема на конкурса, която съвпада със заглавието на един от известните му романи – „Бариерата“. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.
За трета поредна година Мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на конкурса. Както и в предишни години Ви предлагаме някои от произведенията в аванс.
Габриела Николаева Велева е учител по история и география в Прогимназия”Цветан Спасов”, гр. Плевен.
Един учител пред една или (в)повече бариери
Вдигаш, сваляш или поставяш бариери …
Рационалното приспива възникващите въпроси с мисълта, че така трупаме опит. Разумното ни вменява колебания, а романтичното наивно ги оправдава с „многообразието на цветовете от живота“. Съзнанието често смесва розовото и черното, което обърква художника в нас. В зависимост от таланта, чувството ни за бездарие или гениалност рисува картините на нашето ежедневие. После ги подарява на спомените, опаковани с патина. Някога тишината ще ги разглежда на спокойствие през дебелите очила на отминалото време.
Но до тогава ние ще сме учители.
Ще пришпорваме този си шанс, докато го изморим от емоциите на забързаните ни делници. Ще колекционираме усмивки, борейки се с конденза на парещи сълзи. Ще дресираме чувства, ще пазим равновесие върху тънкото въже на взаимното доверие. И ще се учим всеки ден да бъдем хора – предизвикващи новото, укротяващи скандалното, сприятеляващи доброто и злото.
И така ще остаряваме.
Обаче ще ни личи само външно. Енергията на младостта около нас ще захранва душата ни – тя до последно ще пее и ще има щури идеи. Заради това или въпреки това, ще се налага да падаме, да ставаме и да удряме глави в бариерите. Душевните ни земетресения, ще разместват пластове от мисли, докато се роди „нова почва“ – дом на приятелства и място, където ще заселим интересното, превръщайки го в незаменим съсед на всекидневното и увереното Аз.
Казвате, че се е появила страната Утопия.
Защо не? Способността ни да мечтаем е горивото на човешкото движение – към развитие и към бъдещето. Последното има големи надежди за нас. Очаква да сме му дали най-доброто. И нали сме учители, някак си инстинктивно знаем това. Дистанцираме се от лошото си настроение, обръщаме гръб на страха си, правим се, че не познаваме аспирина и никога не страдаме от главоболие. Така си ни представя бъдещето – можещи, смели и силни. А не бива да го разочароваме, защото ни гледа през очите на нашите деца.
С премерена кондиция даваме пример
за отработен професионализъм, ценящ думите, разтоварвайки ги от инерцията на излишната скука. Умението да скулптурираме знание оставя невежеството задъхано. И не позволява на позитивното да бъде обикновен декор за успехи или сцена за изяви на нечия амбициозна суета. Все пак кипящата енергия на класната стая може да прелее и удави и най-жилавите ни подходи на съвременно общуване. Да стъписа мислите ни, карайки ги да намират спасение само в уменията на провокираната ни интуиция.
Тогава?
Добрите вдъхнoвения „стягат куфари“, търсейки нови адреси и врати за отключване. В такива моменти разбираме колко полезно е да си отгледал някъде в теб оптимиста – хей така, за всеки случай. Да има кой да те потупа по рамото, да ти подаде ръка, да те изправи. Важното е да не спираш да вървиш. Нагоре – към мечтаното, надолу – срещу провала, настрани – понякога, назад – недопустимо.
Винаги има посока.
Предизвикваме своя път – с обещания за километри безоблачност и го постиламе с „добри намерения“. Дори поддържаме равен пулс, докато тичаме. Такава е учителската ни нагласа към проблемите. Без тях се чувстваме „не като себе си“. Дори ако ги няма, пак ги търсим. Те ни държат в равновесието, което днешният човек нарича динамика, а психолозите – стрес. Ние дори си обичаме проблемите. Те идват при нас, облечени като питащ родител, обаждат ни се по телефоните с гласа на информиращи се хора или се крият в училищните дневници, заели формата на преценяващи знания цифри.
Регистрираме се в ежедневието със „за каквото е стигнало времето” – стандартен костюм, бърза прическа. Но задължително сме усмихнали песимистите, за да спасим деня от евтаназия. Научили сме се и да лъжем – гладa, с диетичен сандвич… за фигура. Обичаме да потъваме в шума на десетминутните междучасия – изморяваме се от тишината. Стрелките от часовниците ни дебнат през четирeсет минути –да не закъснеем. Годините пък броим не от януари, а от септември. Получаваме признателност, увита в целофан – дъхът на цветя ни прави щастливи. Само с мисълта си можем да преобърнем светове. Можем и да задействаме контрастите на физичните закони, превръщайки отрицателната енергия в положителна.
А бариерите? … Нека са подарък за миналото.
