Димка Косева е психолог с над 20 години професионална практика в сферата на училищната психология, педагогически съветник в ПГСАГ „Л. Байер“, гр. Стара Загора.
“За нас, като специалисти в образованието, се сещате, когато настъпи криза или стане сериозен инцидент, а тогава вече е твърде късно. Училищните психолози и педагогически съветници в училището в повечето случаи сме „самотни бойци“, неподкрепени институционално и в същото време със сериозни системни очаквания. На ниво Министерство на образованието спешно е нужно въвеждането на нормативна рамка за психологическата подкрепа в училищното и предучилищно образование като отделен стандарт за работата ни по превенция на психичното здраве. Ако насилието се случва в училището, то и решението му ще е в промяна на училищната среда, а родителят трябва да има готовността да сътрудничи в процеса. Отказвам да приема, че децата/учениците са лоши и ние трябва да ги наказваме/санкционираме, за да ги научим да се държат добре във взаимоотношенията си с другите”, казва Косева.
– Какви са причините за проявите на насилие между ученици, агресията между учители и ученици?
Проявите на насилие винаги са резултат от неумението ефективно да се общува на междуличностно ниво. Това умение се формира и изгражда от ранна детска възраст и усъвършенства през целия живот на човека. В образователната комуникация участват не само учениците и учителите им, а и родителите и ръководството на училището. От уменията за общуване на всички по веригата зависи успеха в комуникацията помежду им. В центъра на образователната система стои УЧЕНИКЪТ, който всички ние трябва да подготвим за успешно справяне в живота. И родителите, и учителите, и другите педагогически специалисти трябва да му помагаме във формирането и развиването на умения за ефективна социализация. Проблемите трябва да се разрешават от възрастните, а учениците трябва да се поставят в условия, при които максимално да развият потенциала си при ясно разписани правила с помощта на всички нас.
– Ковид ситуацията промени ли динамиката на тези прояви?
Взаимоотношенията в семействата станаха по-интензивни, а това е предпоставка за ескалиране на напрежението там, където общуването не е било пълноценно до този момент. Стесняването на кръга от реални социални контакти мобилизира някои семейства да общуват по-пълноценно в семейството си, да се подкрепят помежду си и да са съпричастни с проблемите на всеки един от членовете на семейството. Някои родители станаха по-загрижени за децата си, а други капитулираха в тази роля, трети изобщо липсваха, и преди и сега… Виртуалният тормоз и насилие в училищна възраст се увеличиха и задълбочиха, а разследването им от съответните институции се оказва доста тромав процес.
– Какви възможности имат училищните психолози, имат ли ресурси да реагират адекватно при такива прояви?
Винаги съм казвала, че най-полезната работа, която можем да свършим на училищно ниво, е да работим превантивно с учениците, като ги подпомагаме в изграждането на умения за справяне с агресията, зависимостите и т.н. Ние сме хората, които печелим доверието на учениците, учителите и родителите във времето, когато няма проблеми, за да можем да помогнем и в трудни времена. Моите колеги, психолози и педагогически съветници, по стечение на обстоятелствата посвещават почти цялото си време за работа с деца със СОП и почти нямат време за осигуряване на обща психологическа подкрепа на останалите ученици. Аз провеждам в 70% от работното си време дейности по превенция във вид на информационни кампании и групова работа с паралелките, а останалото време посвещавам на индивидуално консултиране и рядко ми се налага да осъществявам кризисна интервенция. От 10 години работя в ПГСАГ „Л. Байер“ и за времето на работата ми на терен с родители, учители и ученици мога да се похваля, че за този период не са се случвали сериозни инциденти. Общо взето за нас, като специалисти, в образованието се сещате, когато настъпи криза или стане сериозен инцидент, а тогава вече е твърде късно… Обикновено на финала на поредния репортажа се казва „ … С детето работи или ще работи училищният психолог или педагогическият съветник…“ Училищните психолози и педагогически съветници в училището в повечето случаи сме „самотни бойци“, неподкрепени институционално и в същото време със сериозни системни очаквания към нашата роля и място в образователния процес. В работата ни по превенция на психичното здраве има много неясноти, амбивалентни, а понякога и неадекватни очаквания. Неуреденият ни статут като педагогически специалисти (психолози и педагогически съветници) и условия ни на труд също са предпоставка малко психолози да припознават училището като подходящо поле за изява на професионалните си възможности.
По този въпрос аз лично участвам в преговори още от 2016 г, които се водиха от нас, колегите с МОН, но до момента единствената промяна е в публикуването на Насоките за работата ни в сайта на министерството, които нямат силата на предписание. От учителските синдикати упорито отказват да сформират секции за нашето членство, официално сме ги призовавали за това с нотариално заверена декларация през 2019 г.
Нямаме система за супервизия, а тя е много важна в нашата работа. В Стара Загора сме си създали добра поддържаща професионална общност още от 2005 година и се подпомагаме взаимно под формата на интервизия. Всеки директор на училище тълкува самостоятелно нормативната уредба, относно нашите роли и функции на училищно ниво. Учителите много често не ни привличат своевременно в решаването на проблемите, родителите пък са готови да „захвърлят“ отговорността си за собствените си деца в нашите ръце… „Опитах всичко, не става, оправяйте се Вие с него вече…“
– Работите ли и с учителите за преодоляване на психологическите последствия върху здравето им?
Психологическата подкрепа е доброволен, а не насилствен акт, изисква усилия от консултираното лице, за да настъпи положителна промяна, както и доверителни взаимоотношения с консултанта.
Психолозите в предучилищното и училищното образование сме малко на брой и на фокус в нашата работа са потребностите от психологична подкрепа на децата/учениците. В моето училище работя с 650 ученика от 8 до 12 клас и физически не успявам да се запозная в рамките на учебната година с личната история на всеки един от тях, работя средно с 1/3 от тях. Когато колега по собствено желание се обърне за подкрепа към мен винаги се отзовавам.
– Какво е мястото на родителите в работата по подобни казуси?
По отношение на възпитанието на децата/учениците съм убедена, че всичко започва и свършва в семейството, то има ключова роля за формирането на поведенческите модели на децата. Освен дългогодишен психолог съм и родител на 2 деца. Ако насилието се случва в училището, то и решението му ще е в промяна на училищната среда, а родителят трябва да има готовността да сътрудничи в процеса. Ръководството на училището трябва да решава тези казуси справедливо, а ние психолозите и педагогическите съветници можем и трябва и да посредничим в процесът на решение на проблемите, както и при нужда да работим индивидуално със засегнатите ученици.
– Как ги въвличате?
Въвличането им става със спечелването на доверието им в хода на изпълнението на множеството информационни кампании по превенция, които организирам, както за учениците ни, така и за техните родители, много преди да възникне конкретния проблем. Те ме познават, имат ми доверие и при нужда винаги могат да разчитат на професионални подкрепа от моя страна. Авторитетът си като специалист градя и поддържам с реалната си работа на терен в училището с всички участници в процеса на образованието.
– Нужни ли са промени в правилниците на училищата, в системата на оценяване – въвеждане на оценка за поведение и други санкции?
На ниво Министерство на образованието спешно е нужно въвеждането на нормативна рамка за психологическата подкрепа в училищното и предучилищно образование като отделен стандарт за работата ни по превенция на психичното здраве. Наредбата за приобщаващо образование в никакъв случай не изчерпва тази важна тема, тя регламентира основно допълнителната подкрепа в образованието и включва механизмът за институционално взаимодействие при тормоз и насилие, това обаче е крайно недостатъчно. Нужна е промяна в поведението на участниците в обучението и възпитанието (ученици, учители, родители и ръководство), а не промяна в правилниците на училищно ниво.
Въвеждането на оценка за поведението е още една мярка за санкциониране и аз питам: до кога ще възпитаваме и обучаваме децата със сопата?! Отказвам да приема, че децата/учениците са лоши и ние трябва да ги наказваме/санкционираме, за да ги научим да се държат добре във взаимоотношенията си с другите. Лошите оценки на децата/учениците са атестат за несвършената работа от възрастните (родители, учители и др. педагогически специалисти) така мисля аз.
– Какво бихте препоръчали на родителите – как да реагират в случай на тормоз между ученици, насилие, конфликт с учител?
Първо родителите трябва да отделят достатъчно внимание на децата си. Когато забележат рязка промяна в поведението им, да търсят причините за това, да подкрепят и насърчават децата си да споделят с тях проблемите си. Да привличат в помощ съответните поведенчески специалисти преди да е станал някакъв сериозен инцидент. Проблемни са не децата, проблемни са взаимоотношенията на възрастните с тях.
При конфликт с учител винаги трябва да се търси съдействие от ръководството на училището, за да бъде подкрепен организационно колегата дали с методическа помощ и наставничество или по друг начин. А с детето при необходимост да работи индивидуално класният ръководител и/или психологът в училището.
От нас, възрастните, и колаборацията помежду ни зависи как ще се справи детето/ученикът с актуални си проблем и ще продължи успешно нататък по пътя на живота си. На децата им е позволено да грешат, но на нас, възрастните, не ни е позволено! Така,че очаквам всички възрастни хора в този процес да се отнесат достатъчно сериозно и отговорно към ролята, която им е отредена в образованието, възпитанието и социализацията на детето/ученика.
Снимка: Личен архив
