Училището на откраднатите сърца

Училището на откраднатите сърца

Да откраднеш сърце…, въобще не е трудно в едно малко село, захвърлено в полите на Рила, в едно изоставено училище за още по-изоставени деца, до 8-ми клас, в един почти напълно разрушен кабинет по Биология и…няколко захвърлени сърца… Това са макети, по които някога, преди години са се обучавали ученици. Тогава техните сърца са били откраднати, или може би по-скоро, сърцата им са били ограбени от майчината любов, защото те не са имали такава. Днес сърцата-макети могат да бъдат откраднати, при това свършено безпроблемно, защото те на никого не са нужни, така, както вероятно и онези сърца, живите, на децата, също не са били нужни никому…

ДОВДЛРГ…Това ни посреща на вратата на училището. Става дума обаче за Дом за Отглеждане и Възпитаване на Деца, Лишени от Родителска Грижа „Никола Вапцаров” в село Слатино.

Някак е странно да влезеш в такова място, през вратата, сякаш е по-нормално да се промушиш през някой от счупените прозорци, или дори да влезеш и през комина, но през вратата е твърде стандартно.

Посреща ни гледка сякаш след обилна бомбардировка. Всичко, което е можело да се вземе, вече е взето – мебели, дори кабелите са изтръгнати от стените, вероятно заради медта, ако са били медни, всичко е разбито, мивките в тоалетните, вратите са изкъртени, няма тоалетни чинии, няма батерии на чешмите, няма душове, осветителните тела също ги няма отдавна, в някои от стаите е горял пожар, който едва ли е възникнал сам…!

Навсякъде стъпваме върху счупени стъкла, остатъци от луминисцентни лампи. В някои от стаите ни посрещат захвърлени по пода портрети на Йорданка Николова, Свилен Русев, Лиляна Димитрова…Карти по география и история също са на пода на кабинет, или хранилище. На една черна дъска ни посреща надпис: „На добър път”…, но път накъде, къде ли води този път…? Друг надпис гласи: „Обичам те зайче мое проклето!!!”. Някой някого е обичал, дори това да е било истинско зайче, то е „проклето”, сякаш самата любов е прокълната на това място…! На пода в краката ни се търкаля надпис „Bonne fete” – /Честит рожден ден, от фр. език/.

Влизаме в столовата – празна, от глад и неприсъствие.

В една от стаите е нарисувано дърво, красиво, голямо, на цяла стена. Странно защо, освен птиците, на него е изобразена и змия – жълта. От стената е изтръгнат кабел, който буквално я е разорал. Това сякаш като разрез разделя дървото, дървото на живота, разкъсва го, като един прекъснат живот.

Излизайки от коридора, попадаме фронтално срещу един отец Паисий, първият ни космонавт Георги Иванов, Асамблеята и някакви униформени, партизани, милиционери или военни, не е ясно – пано на стената. Срещу един от изпочупените прозорци стои неподвижно топка, с която някой някога е играл, днес, тя е осакатена и сякаш се е превърнала в паметник. Игрището е обрасло в трева и храсти. На него няма детска глъчка, няма кой да играе футбол там, защото ги няма децата.

Тук са изоставените и никому ненужни сърца в Дома за отглеждане и  възпитаване на деца, лишени от родителска грижа…! 

Коментари във Facebook