Спасяването на редник учител

Спасяването на редник учител

Търсят се около 4000 учители, само в столицата са нужни 650, заплатите щели да станат 1300 лева, МОН прави система, която да картографира броя на педагозите по населените места, за да следи да не се стигне до тотален колапс. Цари паника и обещания за щедро възнаграждение на всеки, готов да помогне в кризисната ситуация.

Е, преди повече от 10 години се разтурваше една седянка. На тогавашните протести се гледаше ехидно, с една самодоволна министерска усмивчица, че ето, дошли там да просят пари, едни бая опърпани, проскубани и посивели хорица, пък ние ще им дадем точно толкова, че хем да не им се оправят проблемите, хем да ни се махнат от главата. Държавата умишлено унищожаваше учителската професия години наред – превърна я в презрян анахронизъм, някакво странно мишеподобно и смешно начинание, изпълзяло от дебрите на ранния социализъм, когато всички учеха за “учители” и “лекари”, а сега, като дойде новият строй, всички ще станем бам башка предприемачи, маркетинг специалисти, търговци и въобще някакви хора, които да вземат много пари и в никакъв случай да не се занимават с обществено важни професии.

Нещата стигнаха дотам, че ако си на 20 години и кажеш, че искаш да станеш учител, на теб се гледа като на някакъв твърде голям глупак, който не знае какво да направи с живота си и без да има талант в нито една област иска да го похарчи в гигантското недоразумение да попадне в класната стая. Погледнете специалността “българска филология”. Още от кандидат-студентската кампания тя се превърна в едно задължително пето желание, последна игра на сигурно, един голям склад за хора с провалени амбиции, където ръководещо е правилото, че по-добре да влезеш в университета, отколкото да не влезеш, пък после ще го мислим, ще се преместим журналистика или пък поне една бригада ще направим, важното е да има осми декември и общежитие.

Но ето – изведнъж се осъмва в онзи момент, в който учители просто няма. Нещо, което всеки във властта отдавна знае, отдавна се виждало през няколко статистики, които отчитаха, че за 15 години учителите са намалели с 70 %, а младите са само 6 %. Всеки прекрасно разбираше, че тиктака бомба със закъснител – обаче когато мандатът ти е 4 години, а бомбата тиктака за по-дълго, най-добре да я неглижираш и да се се фокусираш върху бързото си забогатяване, даже още по-добре, че ще завещаеш бомбата на следващото правителство, ей как хубаво стана, таман. Един проблем се превръща в проблем, само когато нещата тотално се прецакат – въпреки, че години наред е било ясно, че отиват на прецакване. Какво ще стане с лекарите впрочем? Същото. В момента във властта се проявява любопитство – как е положението там? Зле е, отговарят им. Но властта държи да разбере: ама колко е зле, тотално зле ли е? Тотално – не, но след 1-2 години ще стане, отговаря им се. Тогава властта плясва доволно с ръце и си казва – тогава след 2 години ще го мислим, ако въобще сме още ние, тъкмо да им нахендрим на БСП лекарите, пък те да се оправят.

Някъде около 2030-та внезапно някой ще се хване за главата и ще предложи да вземат да се качат майчинските.  Някъде около 2040-та внезапно ще стане ясно, че българите са малцинство в собствената си държава. Някъде около 2050-та българите в чужбина ще станат повече от тези у нас.  Но дотогава има толкова много време, че няма защо да го мислим. Тук се оперира постапокалиптично, отзад напред, след края на света, когато се затвори последната страница и стане ясно, че край, нещата заминаха.

Заминаха ли?

Да.

Добре. Дай да измислим нещо.

Източник: actualno.com/ Райко Байчев

Коментари във Facebook