Отличен

Отличен

За седма поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” имат удоволствието да обявят Националния литературен конкурс за учители-творци, в който със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – могат да участват действащи учители и директори от цялата страна.

Мрежата на учителите новатори teacher.bg отново е медиен партньор на конкурса и като такъв има привилегията да запознава читателите си в аванс с някои от произведенията, участващи в него.

Днес Ви представяме произведението на Ина Крейн, която е учител по български език и литература в 109 ОУ “Хр. Смирненски”, гр. София.

Отличен

Ходатайстваха ми за уроци на дете в седми клас. Tрябвало му отличен на изпитите. Проблемът бил, че момчето нямало интерес нито към българския, нито към математиката.
Въздъхнах уморено. Тази лекция в наръчника за китайско мъчение на бедни учители я бях слушала толкова пъти, че се бях зарекла повече да не вземам такива ученици.

Хубаво решение, което бе пропуснало мъничък факт – парите бяха нужни на семейството ми, в което имахме  болен. Казах си, че е за последно. И приех.

Пътят към дома на детето минаваше покрай мъничка църква, заобиколена с цъфнали храсти и пейки. Поседях  там, молейки се и този път да намеря път към  ученика, за да извърша чудото, което  очакват от мен.

Отвори ми момче с дързък поглед. Първи урок. В стаята бях с два папагала, хамстер, канарче, морско свинче и рибки. Докато се опитвах диагностицирам знанията или по-скоро липсата на такива, пердето се размърда и игуана застана срещу мен. Преглътнах, но продължих. Никога не съм имала ускорен пулс, но когато пердето отново се раздвижи, сърцето ми биеше в стените на вените като чук.

-Костенурката Лени – усмихна се  иронично детето.

Животното проучи обувките ми, после се настани върху лявата и така остана половин час. Над главата ми в дървени клетки нещо шумолеше, но не исках да мисля какво имаше там. Папагалът от едната клетка, (всъщност папагалка) участваше  толкова “активно” в учебния процес, че на моменти не чувах дори своите мисли. Детето бе далечно, апатично и само когато се обръщаше към Кери (папагалката), в погледа му светваше онова пламъче, което ми беше нужно, за да постигна отлични резултати.

-Хайде да се договорим – предложих аз – по пет минути три пъти  в урока ще спираме и ти ще ми разказваш за Кери, но в другото време ще работим.

-И без писане на преразкази – постави своето условие момчето.

Съгласих се – вече имах стратегия – да преразказваме устно, а аз щях да избирам текстове с герои животни.

Листата на дърветата отлетяха, а аз се борех упорито да постигна желания резултат. Измислях упражнения по граматика с герои животни, намирах подходящи текстове, дори написах няколко кратки разказа с образователна цел, за да илюстрирам различни типове преразказ. Битката беше трудна, а резултатите – далеч от отлични. Кери крещеше по време на уроците ядосано, че момчето не се занимава с нея и то лесно губеше концентрация.
Един ден моят ученик  отвори вратата, а бузата му беше в рани,  ръката – одрана като след бой.

-Уча Кери да дава целувка – обясни детето преди да попитам.

С влизането ми папагалката започна недоволно да крещи. Този път се обърнах към нея успокоително, както бях чувала, че прави момчето. Тя недоволно „помърмори“ неразбираемо и замълча. По средата на урока  хвърли ядка, с която точно уцели ръката ми, разбрала, че аз съм причина нейният приятел да е зает. Направихме почивка, в която двамата с малчугана разговаряхме с пернатата красавица. Така спокойно можахме да продължим  докрай.

Постепенно крясъците на Кери преминаха  в неразбираемо детско бърборене, което звучеше ту галено, ту сърдито. В почивката по средата на занятието детето започна да я слага на ръката си – цялата одрана от ноктите на неговата любимка – и така доучвахме. В петминутките разбрах, че всеки ден по няколко часа глезаната слуша музика, четат ú приказки, говорят ú  нежно, галят я като малко дете.

След Коледа всички животни в “домашния зоопарк” бяха мои приятели. Разговарях с Кери, носех ú ядки, които тя с удоволствие хапваше. Уроците вървяха без прекъсвания, а птицата послушно кротуваше, докато преподавах.

Денят събра студа една сутрин в дълбока торба и храстите пред църквичката облякога зелените си рокли на цветя. Кери бъбреше неразбираемо, но с интонация на  проговарящо дете. Бе спокойна и ученето стана гладко. У мен се зароди надежда, че може би ще успеем и да стигнем до  отлични резултати.

Постиженията на момчето с Кери бележеха шеметни висоти. Тя поклащаше три пъти глава за поздрав. Криеше срамежливо глава под крилце, когато ú правех комлименти, раните по ръката и бузата на момчето изчезнаха.

Последен урок. Преговаряхме  изученото. В края се сбогувах с  Кери, която стоеше на ръката на момчето.  Изпитах тъга – щяха да ми липсват. Всеки път се учудвах колко много постигаше момчето в обучението на любимката си. Знаех, че зад това стоят часове труд и всеотдайност.

-Имам изненада за вас – каза усмихнато детето на сбогуване. – Кери, дай целувка – подкани момчето красивата птица, която грациозно премина от неговата ръка до моята и докосна нежно с клюн бузата ми.

-Това не е всичко – прошепна загадъчно момчето, докато отваряше вратата, за да ме изпрати.

Погалих пъстрата птица и я чух да произнася глезено “Чао!”. Очите на момчето светеха гордо. Не се сдържах и го прегърнах.

Вървях към дома. Вятърът танцуваше с лъчите на залязващото слънце. Нямаше никакво значение каква оценка щеше да има това дете на изпита по български език. То вече бе получило своя отличен.

Публикуваните произведения досега

Коментари във Facebook