Учители

Отличен

За седма поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” имат удоволствието да обявят Националния литературен конкурс за учители-творци, в който със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – могат да участват действащи учители и директори от цялата страна.

Мрежата на учителите новатори teacher.bg отново е медиен партньор на конкурса и като такъв има привилегията да запознава читателите си в аванс с някои от произведенията, участващи в него.

Днес Ви представяме произведението на Ина Крейн, която е учител по български език и литература в 109 ОУ “Хр. Смирненски”, гр. София.

Отличен

Ходатайстваха ми за уроци на дете в седми клас. Tрябвало му отличен на изпитите. Проблемът бил, че момчето нямало интерес нито към българския, нито към математиката.
Въздъхнах уморено. Тази лекция в наръчника за китайско мъчение на бедни учители я бях слушала толкова пъти, че се бях зарекла повече да не вземам такива ученици.

Хубаво решение, което бе пропуснало мъничък факт – парите бяха нужни на семейството ми, в което имахме  болен. Казах си, че е за последно. И приех.

Пътят към дома на детето минаваше покрай мъничка църква, заобиколена с цъфнали храсти и пейки. Поседях  там, молейки се и този път да намеря път към  ученика, за да извърша чудото, което  очакват от мен.

Отвори ми момче с дързък поглед. Първи урок. В стаята бях с два папагала, хамстер, канарче, морско свинче и рибки. Докато се опитвах диагностицирам знанията или по-скоро липсата на такива, пердето се размърда и игуана застана срещу мен. Преглътнах, но продължих. Никога не съм имала ускорен пулс, но когато пердето отново се раздвижи, сърцето ми биеше в стените на вените като чук.

-Костенурката Лени – усмихна се  иронично детето.

Животното проучи обувките ми, после се настани върху лявата и така остана половин час. Над главата ми в дървени клетки нещо шумолеше, но не исках да мисля какво имаше там. Папагалът от едната клетка, (всъщност папагалка) участваше  толкова “активно” в учебния процес, че на моменти не чувах дори своите мисли. Детето бе далечно, апатично и само когато се обръщаше към Кери (папагалката), в погледа му светваше онова пламъче, което ми беше нужно, за да постигна отлични резултати.

-Хайде да се договорим – предложих аз – по пет минути три пъти  в урока ще спираме и ти ще ми разказваш за Кери, но в другото време ще работим.

-И без писане на преразкази – постави своето условие момчето.

Съгласих се – вече имах стратегия – да преразказваме устно, а аз щях да избирам текстове с герои животни.

Листата на дърветата отлетяха, а аз се борех упорито да постигна желания резултат. Измислях упражнения по граматика с герои животни, намирах подходящи текстове, дори написах няколко кратки разказа с образователна цел, за да илюстрирам различни типове преразказ. Битката беше трудна, а резултатите – далеч от отлични. Кери крещеше по време на уроците ядосано, че момчето не се занимава с нея и то лесно губеше концентрация.
Един ден моят ученик  отвори вратата, а бузата му беше в рани,  ръката – одрана като след бой.

-Уча Кери да дава целувка – обясни детето преди да попитам.

С влизането ми папагалката започна недоволно да крещи. Този път се обърнах към нея успокоително, както бях чувала, че прави момчето. Тя недоволно „помърмори“ неразбираемо и замълча. По средата на урока  хвърли ядка, с която точно уцели ръката ми, разбрала, че аз съм причина нейният приятел да е зает. Направихме почивка, в която двамата с малчугана разговаряхме с пернатата красавица. Така спокойно можахме да продължим  докрай.

Постепенно крясъците на Кери преминаха  в неразбираемо детско бърборене, което звучеше ту галено, ту сърдито. В почивката по средата на занятието детето започна да я слага на ръката си – цялата одрана от ноктите на неговата любимка – и така доучвахме. В петминутките разбрах, че всеки ден по няколко часа глезаната слуша музика, четат ú приказки, говорят ú  нежно, галят я като малко дете.

След Коледа всички животни в “домашния зоопарк” бяха мои приятели. Разговарях с Кери, носех ú ядки, които тя с удоволствие хапваше. Уроците вървяха без прекъсвания, а птицата послушно кротуваше, докато преподавах.

Денят събра студа една сутрин в дълбока торба и храстите пред църквичката облякога зелените си рокли на цветя. Кери бъбреше неразбираемо, но с интонация на  проговарящо дете. Бе спокойна и ученето стана гладко. У мен се зароди надежда, че може би ще успеем и да стигнем до  отлични резултати.

Постиженията на момчето с Кери бележеха шеметни висоти. Тя поклащаше три пъти глава за поздрав. Криеше срамежливо глава под крилце, когато ú правех комлименти, раните по ръката и бузата на момчето изчезнаха.

Последен урок. Преговаряхме  изученото. В края се сбогувах с  Кери, която стоеше на ръката на момчето.  Изпитах тъга – щяха да ми липсват. Всеки път се учудвах колко много постигаше момчето в обучението на любимката си. Знаех, че зад това стоят часове труд и всеотдайност.

-Имам изненада за вас – каза усмихнато детето на сбогуване. – Кери, дай целувка – подкани момчето красивата птица, която грациозно премина от неговата ръка до моята и докосна нежно с клюн бузата ми.

-Това не е всичко – прошепна загадъчно момчето, докато отваряше вратата, за да ме изпрати.

Погалих пъстрата птица и я чух да произнася глезено “Чао!”. Очите на момчето светеха гордо. Не се сдържах и го прегърнах.

Вървях към дома. Вятърът танцуваше с лъчите на залязващото слънце. Нямаше никакво значение каква оценка щеше да има това дете на изпита по български език. То вече бе получило своя отличен.

Публикуваните произведения досега