Дванайсети клас

Дванайсети клас

За шеста поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” организират Националния литературен конкурс за учители-творци, в който могат да участват със свои произведения действащи учители и директори от цялата страна.

Тази година конкурсът се посвещава на 100-годишнината от рождението на големия български писател Павел Вежинов. В негова чест за първи път имаме и тема на конкурса, която съвпада със заглавието на един от известните му романи – “Бариерата”. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.

За трета поредна година Мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на конкурса. Както и в предишни години Ви предлагаме някои от произведенията в аванс.

Магдалена Манчева е преподавател по руски език в ОУ „Хр. Ботев”, с. Рупци, обл. Плевен.

Дванайсети клас

Не на 11 май, не на 24-ти, а някъде по средата, на 15-и, да речем, на улицата между гимназията, известна преди като „Димитър Благоев”, а още по-преди като Първа мъжка, а в сегашно време наричана „Св. св. Кирил и Методий”, също както е името и на църквата отсреща, между тия две сгради, с лице към учителския вход, щеше да има някакво събитие. Да! Гимназията изпраща своите абитуриенти!

Преподавателят по физкултура командва по озвучителната уредба, посочва мястото на всеки клас. Учениците, които от доста време чакат на групички пред гимназията, бавно се раздвижват. Последният ритуал ги строява тук, в традиционната буква П. Майският ден, студен и заканващ се пак да вали, бързо напредва, утрото си заминава, цветята увяхват. Нещо се чака, нещо се дообмисля, а от това напрежението расте. От озвучителната уредба пускат „Пловдив – градът на тепетата” и Джон Ленън, все пак има някакъв фон, който дава тон на настроенията.

Водещите – момче и момиче, преговарят текста в папките, знаменосците  разнасят знамето ту в единия край, ту в другия в зависимост къде са се спрели приятелите им. Суетенето продължава. Никога ли в такива случаи в училищата нямат точен час? Уж всичко и всички са налице, а протакането е дълго, отегчително и изморява. Абитуриентските рокли студуват, но само водещите – момчето и момичето, явно по-освободени, се престрашават и започват да танцуват под акомпанимента на Джон Ленън. Това не е номер от програмата. То е просто за сгряване. Другите ги подкрепят с възторжени викове – оууу, като изхвърлят само едната си ръка високо нагоре – оооууу! Но не смеят да ги последват. Остатък от дисциплината ги задържа по местата, на които ги е подредил учителят по физкултура.        

Най-после изваждат училищната икона и знамето тръгва напред. Тази икона бе същата като иконата, която гледаше от фасадата на църквата. Но онази си беше ведомствена и не смееше да слезе от там. Двамата свети братя, скулптурно изобразени от камък, стоят на площадчето, сякаш продължават да се занимават с азбуката и дори не забелязват как продуктът на тяхното творчество се придърпва ту към едната черга, ту към другата, ту към училището, ту към църквата. А на  младите хора, събрани тук, тепърва им предстои да се борят за своята интелектуална собственост и независимост.

Водещите – момчето и момичето, взеха микрофоните и тържеството започна. После излязоха две други момичета и прочетоха пред всички извадки от своите дневници. Стана ясно какво са мислели през септември, октомври, ноември. Какво са изживявали през декември, януари и февруари. Как са минавали дните им през март, април, май. Въобще, как са се чувствали в 12. клас, а така също и за смисъла на 12. клас… Единствената тема, която през цялата година ги е сплотявала или поради която са се разцепвали, е била абитуриентският бал. Къде да бъде? Нито им се е идвало кой знае колко на училище, даже май малко са си поомръзнали в тези излишни, уж училищни дни. Откровени дневници. За съжаление няма представител от МОН, за да се поразсъждава върху смисъла на дванайсетия клас. Пък и времето не е за разсъждения, дъждовно, намусено, облачно време.

Последва раздаване на дипломи на любимите преподаватели, класиране по категории – слон, муха, мравка, хрътка – прозвища, присъждани на едни заради слонската памет да помнят отсъствията, на други заради мравешкото трудолюбие да изпитват половината клас наведнъж, на трети заради строгостта и изискванията… Грамотите се придружаваха с „много обич” – задължителен словесен израз. Тази инициатива вероятно цели не да се унаследи гимназиална традиция  или да се препредаде на по-малките класове, че госпожата е хрътка, господинът слон, а другата госпожа – муха. Това идваше вероятно по своеобразен начин да напомни, че училището е за хора. Но иронията не бе разбрана.

Продължиха да раздават дипломи и грамоти. Учителите се явяваха да си ги получат и даже се отблагодаряваха с по едно заучено стихче от любим поет. Само една учителка се осмели да попита: „Аз кое животно бях?”. „Лебед!”, припомниха й водещите и тя гротескно изтанцува онзи лебедов танц до микрофона, с което спечели още симпатии.

Викайте бе, защо не викате, покани водещият аудиторията при раздаването на следващите грамоти. Учениците добре владееха възторжения възходящ писък – аууууу! Бяха от елитна гимназия, добре възпитани, не можеха да си позволят или не бяха научени да освиркват. Всичко се насищаше с радост, възторг и много обич въпреки студеното време.  

Накрая по озвучителната уредба пуснаха „Многая лета”. Гласът на Борис Христов се издигна високо и мощно. „На многая лета” им пожелаваше гласът от магнетофонната лента. В края на записа звучаха много камбани. Няколко ученически глави се извърнаха към църквата, помислиха, че от там иде звукът.

Но къде са камбаните на църквата? Двата купола отсреща зееха празни и неми.

Удари обаче училищната камбанка. За житейско междучасие. На учениците дадоха „свободно” и по-малките класове взеха да се разотиват.

Вътре, в двора на църквата, попът, облечен  в синя работна дреха, прекопаваше цветята, били някакви италиански макове, жълти на цвят. В другата градинка, заобяснява попът, и хризантемите били за плевене. Попът се възмущаваше, дето „ония” правят тържеството си на улицата, имат си двор, каза попът, гърмят с тая уредба, не можем да си гледаме службата, възмущаваше се попът. Сигурно затова бе свалил расото и прекопаваше градинката с правия бел.

Коментари във Facebook