Учители

Дон Кихот в системата на образованието…

За шеста поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират Националния литературен конкурс за учители-творци, в който могат да участват със свои произведения действащи учители и директори от цялата страна.

Тази година конкурсът се посвещава на 100-годишнината от рождението на големия български писател Павел Вежинов. В негова чест за първи път имаме и тема на конкурса, която съвпада със заглавието на един от известните му романи – „Бариерата“. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.

За трета поредна година Мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на конкурса. Както и в предишни години Ви предлагаме някои от произведенията в аванс.

Светлана Недкова Дъбенска е учител по български език и литература в ОУ „Христо Г. Данов“, с. Розино, обл. Пловдив.

Дон Кихот в системата на образованието…

24 май! Празник! Пък на мен някак си не ми е празнично. То като се замисля – не ми е празнично от години на тази дата май. Защото да празнувам култура и образование, които все повече губят позиции в стълбицата на човешките ценности, ми се струва неестествено.

Уж не съм така стара, а как само ми се ще да въздъхна: „Ех, какво беше едно време!”. Едно време, когато учителят беше икона! Когато изпитвахме не просто уважение. Когато на учителя се гледаше като на изпратен свише. Сега някой сигурно ще се засмее. Ама си е така. И до ден днешен си спомням какво разочарование изпитах, когато видях учителката си по философия да пие кафе. Как е възможно това богоподобно (в моите очи) същество да има физиологични нужди?

Учителите ми в училище не успяха да ме научат на много неща. Не ме научиха да давам определения за научни понятия, не ме научиха да помня математически и химически формули, не ме научиха да цитирам клишета, не ме научиха да чета литературна критика, не ме научиха… Но пък се постараха особено в едно – научиха ме да мисля. Да мисля различно при това.

Научиха ме, че това да мислиш различно, да СИ различен, всъщност никак не е лошо. Напротив! То е благо! Научиха ме да аргументирам позицията си. МОЯТА позиция! Научиха ме да разпознавам добро от зло. Научиха ме на съпричастност, на състрадателност, на любов към истината, на справедливост… спирам, за да не отегча някого.
Остава екзистенциалният въпрос: Е аджеба защо тогава се е получавало? А сега – не? Дали са учили по друга методика? Дали са били по-образовани? Дали са знаели нещо, което днес не знаем? Дали са били по-добри психолози? Или по-добри педагози? По-добри методици? По-добри хора?

От известно време като червейчета ме ядат тези въпросчета. Щото станах учител с идеята да бъда като тях. Като онези, които бяха пример – с думи, с поведение, със светоусещане, с душа, с мисъл. Ама нещо ми се изплъзва идеалът. И същите онези червейчета питат: „Защо?” Че нещо куца – видимо е. Осезаемо е. Очебийно е. Ама къде куца? Умувам го аз така от доста време. Екзистенциално тъй да се каже.

Куца… куца системата. Не учителите. Системата куца! Те, учителите, са си същите – все така до лудост отдадени на професията. Все така осмислящи всекидневието си чрез вълненията на учениците си. Все така чувствителни, все така истински в отношенията си, все така по сизифовски неуморни. Скоро го споделих – има един образ в световната литература, който е събирателен за всичко онова, което е българският учител – Дон Кихот. Защото ние, виждате ли, още вярваме в рицарството, още се борим с вятърни мелници (все по-упорито и неуморно при това), още преследваме идеали, още вървим храбро срещу всички, които ехидно ни наричат „безумци” (последните имат своето основание, защото на моменти сигурно си е безумие да вървиш срещу системата, обществото в името на така идеалистична кауза, каквато е нашата)…

Та, за системата ми беше думата… Ах, системата. Сещате ли се за клипа към онази песен на Пинк Флойд – „Стената”? Представете си наредените в редица, монотонно, но в абсолютен синхрон вървящи подобия на човешки същества. Обезличени такива! Падат един по един в месомелачката. Тя ги смила. Получава се една хомогенна… сещате се. Много удобно! Практично, така да се каже! Няма високи, няма ниски, няма дебели, няма слаби, няма мислещи, няма чувствителни, няма РАЗЛИЧНИ. Нашата образователна система сякаш това очаква. Работи се „по калъп”! Не може да бягаш от „калъпа”. Има си там нормативни документи, планове и прочие – всичко си е речено. И ни крачка встрани! Няма мърдане от матрицата. Ни за учители, ни за ученици. Щото противоречиш на системата.

Учител по български език и литература съм, както повечето от вас знаят. Ето парадокс. Важно е да науча учениците си да откриват метафорите, метонимиите, хиперболите и прочие, и прочие в един текст, но е без значение дали ще ги науча да мислят РАЗЛИЧНО. Напротив – те вече са схванали, че има „калъп” дори и за мисленето. Когато провокирам диалог, опитвам се да ги накарам да отстояват себе си, те се опитват от своя страна да предусетят какво мнение ще ми се хареса на мен. Предпочитат да мислят за това какво мисля аз, какво е добре да мислят те, а не какво наистина МИСЛЯТ(много ”мислене” стана). Бързо са разбрали, че системата не обича различните. Че или отстояваш себе си и си аутсайдер, или си социално същество, което повече от всичко умее да се адаптира (на каква цена обаче, на каква цена?). Или си черната овца, или следваш правилата на матрицата.

Толкова много факти, които ще са безполезни в живота им, трябва да налея в мъничките им главички – това дати, понятия, правила… Не се сещам за случай в реалността нечий живот да е зависел от това може ли, или не може той да разпознава синекдохата. Или пък знае ли видовете стихосложение. Или пък умее ли да прави морфологичен анализ на думата. Няма ли да е по-добре да има ясна представа за това кое е морално, кое – не, кое е добро, кое –зло, къде свършва свободата, а къде започва своеволието, кое е достойнство, кое – егоизъм? Няма ли да е по-добре да обсъждаме теми като любовта, състраданието, справедливостта, морала? Няма ли да е по-добре да разсъждаваме заедно върху реални житейски ситуации? Няма ли да е по-добре да им занеса „Пилешка супа за душата” и да поплачем заедно? Да се вълнуваме заедно? Да бъдем емоционални? Да бъдем различни? И в различието си толерантни? И единни… Не е ли литературата преди всичко емоция, съпреживяване, философия, психология, етика? Това са реторични въпроси, разбира се. За себе си знам отговора. И тайничко нося „Пилешка супа”, и книгите на Хорхе Букай (моите ученици харесват притчите му, нещо повече – РАЗБИРАТ ГИ), нося поезия, която по принцип не се изучава в часовете по БЕЛ. Виждала съм цял клас ученици да плачат, след като чуха „Възпоменания от Батак” (не влиза в учебното съдържание). Плакахме заедно. На следващата учебна година децата помнеха стихотворението доста добре. Но пък не помнеха нищо от морфологичния анализ. Аз бях доволна… За ужас на системата вероятно, щото слабо съм ги подготвила в областта на морфологията.

Моите ученици не могат да правят морфологичен анализ. Повечето и синтактичен не могат. Не могат да правят резюме на текст. Не могат да се сетят в коя точно част на „Една българка” баба Илийца се среща с бунтовника. Но пък всички знаят, че достойните хора постъпват като нея в подобни ситуации. И го правят. В техните дела съм виждала такова човешко състрадание, каквото и Вазов би впечатлило. Моите ученици са искрени и истински, неподправени, все още (подчертавам все още) несмлени от месомелачката. Различни. Чувствителни. Плачещи. Вълнуващи се. Те не са сиви, монотонни, синхронно вървящи, скучни, отегчени и отегчаващи. Те горят, горят, горят. Само им трябва искрица. Вероятно вече сте се досетили. Да, заради тях все още съм учител. Както и всичките ми колеги. До един – донкихотовци!