Издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират за пета юбилейна година Националния литературен конкурс за учители-творци. В него могат да участват със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – действащи учители и директори от цялата страна.
За втора година поред Mрежата на учителите новатори teacher.bg е официален партньор на инициативата и като такъв дава на своите читатели привилегията да се запознаят с някои от участващите творби.
Ето и следващото произведение
Среща с високите технологии в слънчев ден
Обикновено начало с телефонен разговор в късния петъчен следобед, когато вече съм вкъщи и мисля само за почивка. Приятният глас от ръководното ниво не търпи никакво възражение. Разбрах, че ще водя ученици на посещение в извънучебно за тях време. Гласът обяснява и нарежда – стана набързо, в последния момент ни се обадиха, но всичко е уредено и класът е предупреден и хората ще ви очакват. Срещата с учениците е след два дни в подлеза на метрото. Записвам си часа на срещата и телефонен номер за връзка. По правило не обичам пожарникарските работи.
Понеделник сутрин е. Пристигам малко преди десет, но децата са ме изпреварили и ме чакат. Наричам ги деца, макар да са вече в десети клас. Отварям си тефтера и броя, малко над половината са дошли. Момчетата са сериозни, а момичета красиви и нетърпеливи. Даяна непрекъснато задава въпроси и се налага отново да обяснявам накъде сме тръгнали и какво ще правим. Докато чакаме да стане десет ги карам да въртят телефоните. Тръгваме когато е съвсем сигурно, че групата няма да се увеличи. Удобно нещо е метрото и след голям подземен полукръг приближаваме последната станция Джеймс Баучер. Питам децата кой е Баучер. Споглеждат се, усмихват се, но не намират никакви достоверни данни по памет. В суматохата при слизането споменавам как този британски кореспондент на Таймс упорито защитавал българските интереси преди повече от сто години. Май никой не ме чу. Излизаме на светло и отново броя, няма изгубени. Приятно напича майското слънце и леки облачета се чудят и маят накъде да поемат. Ние си знаем посоката и в този момент телефонът ми звъни. Казвам, че сме наблизо и след пет-шест минути ще се видим.
Посрещат ни вкупом професор, доцент и студент, който е пред завършване. Налага се да обясня какви ученици водя, от какво училище сме и как сме се озовали при тях. Почти невидимо смущение преминава през лицата на нашите любезни домакини, заради което решавам в подходящ момент да разговарям насаме с професора или доцента. Въпреки това ни представят плана на срещата – ще се запознаем с последните постижения при лазерните технологии и прилагането им на практика. Първо ще отидем в един салон за кратка лекция, а след това ще посетим няколко лаборатории. Тръгваме – доцента напред, аз след доцента, децата след мен. С професора и студента ще се видим по-късно. Вървим по стълбища, минаваме през врати и накрая спираме по средата на дълъг и тесен коридор, който е украсен с табла показващи графики и таблици пълни с научни резултати. Телефонът на доцента звъни и се оказва, че салонът е зает от студенти, чието занятие скоро няма да свърши. По тази причина лекцията за лазерите започва в коридора. Доцентът говори, сочи графики и данни, а децата се облягат на стените и гледат към мен. Аз гледам към доцента. Минават десет – петнадесет минути и момичетата сядат на пода. Предупреждавам ги, че ще настинат, но те не ми обръщат внимание. Момчетата стоят прави. По едно време Даяна се изправя, приближава се до мен и тихичко ми шепне: – What happens sir? Never again, never again …* Явно скучае и затова й поставям задача – да си извади айфона, да хване безжичния и да въведе името на доцента. Добре се справя, много е бърза. Гледаме заедно екрана – сериозен човек е нашият лектор. Като ученик още има три награди от национална олимпиада, после стипендии у нас и в чужбина, докторска степен в престижен задокеански колеж. Разбира много от нелинейна оптика, свръхбърза фотоника и твърдотелни лазери. От време-навреме се включвам в беседата, като пояснявам какъв материал са изучавали децата до момента.
Когато накрая лекцията свърши се разделяме на две групи. Повеждам момичешката група към лабораторията за практическо приложение на лазерите. Вървим, вървим и стигаме до една барака. Отдясно на входа й лежи черно куче, което се протяга и ни удостоява с кратък поглед. Явно е виждало и други като нас. Влизаме и в сумрака и прахоляка наоколо различаваме една машина за рязане на ламарина. Рязане, ама с лазер. Много точно и при висока температура. Лаборантът предложи да ни изреже нещо за спомен, но се оказа че изборът не е голям. След десет минути всички момичета държаха в ръцете си по едно ламаринено зайче. На излизане кучето въобще не ни погледна. Сменихме си местата с другата група – момчетата се наредиха на опашка за зайчета, пък аз повеждам момичетата към изследователската лаборатория. Бяха ни обещали предпазни очила, но ни дават само найлонови търлъци, да не внасяме прах отвън. Доцентът пак дойде, показа ни няколко лазерни инсталации и една презентация. Децата разбраха колко е важно да учат за да успеят в живота, въпроси нямаше. Събухме си търлъците и се озоваваме отново на светло. Обедното слънце напича по-силно, а облачетата все така се лутат по синьото небе.
Най-накрая успявам да остана насаме с доцента. Неусетно бяха изминали два часа и лека досада се четеше на лицето му. Очаквал подбрани преварително деца с интерес към науката, които така да се запалят допълнително, че след година-две, студенти при тях да дойдат. Няма спор – хубава идея. Обяснявам, че моите деца въобще не са подбрани, учат се добре, но имат други интереси и лазерите по план ще ги изучават догодина. С една дума не са точните деца. Настъпи кратко неловко мълчание, с което се разбираме напълно. Бяхме си свършили работата. Нямаше нужда да се виждаме с професора и студента, който беше пред завършване. Преди да си вземем довиждане си направихме снимка за спомен.
Момичетата и момчетата ме наобиколиха. Били вече много гладни и отидоха в Макдоналдс. Аз отказах, като ги предупредих за тези мазни и нездравословни храни, с които се тъпчат. Май отново никой не ме чу. Прибрах се сам и на следващия ден дадох отчет за свършената работа. Коментарът беше – ама, как така подбрани деца, … е, нищо…, важното е, че са видели нещо. Съгласих се, че е точно така.
*(англ.) – Какво става, господине? Никога повече, никога повече…
Румен Богомилов Димитров е старши учител по физика и астрономия в 96 СОУ с изучаване на чужди езици „Л.Н.Толстой“, гр. София.
Публикуваното досега
