Последен урок - Мрежа на учителите новатори

Днес, 24 август 2012 г., е крайният срок, в който учителите творци могат са изпратят своите произведения, с които да участват в конкурса на „Анубис“ и „Булвест 2000“. Представяме на вниманието ви пореден текст от надпреварата.

Мрежата на учителите новатори – Teacher.bg е партньор на конкурса.

Днес ви предлагаме творбата на Румяна Иванова Кавалска, която е начален учител ОУ „Душо Хаджидеков“, гр. Пловдив.
––
Последен урок

Взирам се в надиплените планински върхове, нащърбени от вековните борове и синьото безоблачно небе над тях. Слънцето току-що е изплувало над хоризонта. Никъде, никъде другаде небето не е толкова синьо и ниско. Имам чувството, че ако протегна ръка ще го докосна! Вдясно се въздига огромна скална грамада. Под нея сипеят е като разбунена каменна река, която се влива в зеленото море от борове и ели. Вляво е полегатия склон, по който се вие пътят към града. Детските гласове ме връщат в настоящето. Седя в дървената беседка и си пия кафето. Мирише на смола, прясно окосена трева и някаква натрапчива миризма на билка, която не познавам.

„Госпожо, може ли да отида до края на игрището?“ Тони е. Той винаги пита нещо. Любопитните му лешникови очи играят живо на луничавото му личице. Изследовател е. Винаги иска да отиде отвъд разрешеното, да наруши правилата, да рискува. Знам, че ако не му позволя, ще издебне момента и пак ще отиде да надзърне какво има зад оградата, ще се възкачи и на нея, ако може. Там в полумрака на елите бълбука рекичка. Не се вижда, защото избуялите къпини я закриват, но пък как примамливо шуми! Усмихвам се.

Познавам си дяволчетата. Това, което Тони нарича „игрище“, е два декара окосена ливада, оградена с мрежа. Зад нея са се преплели нискостеблени храсти, папрати и треви, а по-нататък по склона започва гората. В началото дърветата са по-нарядко и между тях растат лески и дрянове, но колкото погледа ми стига по-нагоре, толкова по-нагъсто са боровете и се сливат в една тъмнозелена маса. Тя е като жива и тайнствена: шумоли, шепне, скърца, почуква. “Госпожоо!“ Тони е изгубил търпение. Пред хижата има заравнена площадка, с вратички за футбол, с мрежа за волейбол, с грубо одялани пейки по края и дори масички от отрязани дънери. Наредила съм да не се отдалечават от площадката и по всяко време да знам кой какво прави. Засмивам се. Знам,че и в момента Мария, Дени и Аня са зад хижата. Сладурани! Мислят си, че съм пропуснала мига, в който завиха зад ъгъла. Спокойно ми е. Кротушки са – просто обичат да се усамотяват и да си шепнат свои тайни насаме. Пък и зад хижата на три метра е оградата. Точно трите не биха посмели дори да я докоснат. С усилие ги научих да прескачат гимнастическата пейка. Ще им хвърля все пак един поглед.

Хващам Тони за ръка, него трябва да пазя. Скърца подстриганата трева под новите ми маратонки, специално закупени за зеленото училище. Леле, колко е приятно! Иде ми да се затичам. Дърпам Тони и хуквам. Той се засмива. „Пуснете ме, госпожо, ще ви изпреваря!“ Смея се и още по-здраво стискам ръчичката му. Задъхани завиваме зад ъгъла. Аз имам предимство, защото знам къде отивам. Изненадваме момичетата, като нахлуваме в малкото им тайнство. А и те не са посмели да отидат по-надалече. Започват да се извиняват без да съм ги обвинявала. Стоян им досаждал. Даря им се сърдела. Митко ги целел с топката. Опитвам се да изглеждам строга, но те ме познават, очите ми се смеят и правя онези смешни муцунки, с които ги имитирам.

„Хайде, всички на пейките, имам да ви казвам нещо!“ Събирам ятото, насядаха около мен – усмихнати, доволни, слънчеви, умни и изпълнени с любопитство. Обхващам с поглед тези мили и до болка познати личица. Майка съм им! На всичките 24! Не съм ги родила, но обичам всяко едно от тях, обичам ги от момента, в който докоснах малките им неуверени пръстчета, от момента, в който прегърнах туптящите от вълнение детски телца. Като майка бих защитавала всяко едно от тях. Изстрадала съм всяко тяхно усилие и всеки техен успех или неуспех. Превързвала съм коленцата им, плакала съм заедно с тях, пазила съм тайните им, крещяла съм от възторг и съм мълчала, притихнала с тяхната болка. И те ме познават. Всеки мой жест и мимика, нюансите в смеха ми, походката ми. Знят, че ги обичам. Така, както майките обичат безусловно.

Започнам да разказвам легендата за скалата отсреща. Ще разказвам дълго и бавно, за да удължа последния урок заедно. Слушат ме. Тихи са и сигурно им е интересно или и те предусещат. Първа се разплака Аня. Изхлипа издайнически. Порасналите ми момчета! Скришом бързаха да избършат сълзите. „Наистина ли това се е случило, госпожо?“ Богомил. Висок е колкото мен. Невероятен! Играе волейбол, плува,свири на пиано, спечели състезанието по математика, пише изумителни съчинения – готови разкази. И е толкова разумен за възрастта си. Та той е само на 10, а мога да разчитам за всичко на него. Може да въдвори ред, да увлече в игра, да помогне, да обясни, да укроти, да сдобри. Готов е да участва във всяко състезание и да го спечели. И всичко това с такава лекота, сякаш е най-естественото нещо. Но не се е възгордял. Изчервява се, когато му се възхищават, съчувства на неуспелите, успокоява ги. Милият ми, Боги – и неговите очи са зачервени.

„Да, съкровище, всяка легенда е възникнала на основата на нещо случило се. Имало е такива неща. Хората са бранели вярата си с цената на живота си дори. Тази планина е магическа. Усещате ли го? Пълна е с тайни. Тук всеки връх е с име и всяка скала е легенда. “ Говоря им, за да имам време да запомня всяко едно изражение, да запечатя сред другите 100 и тези 24 мои деца! Защото утре ще си тръгнем и ще пораснат завинаги. Ще отлетят като птичета. Ще отнесат частица от мен. А пък аз. Аз ще съм по-богата! Защото ме допуснаха в техния свят и аз грабих с пълни шепи любов, любопитство, смях, вяра, устрем, доброта, невинност. За да имам за следващите мои деца…

Какво ви представихме до момента

Публикуваните творби до момента