Учили-недоучили…

Почти половината български деветокласници миналата година не са притежавали необходимия минимум от знания.

Глобалното изследване на PISA сред 15-годишните ученици от 79 държави едва ли дава кой знае колко поводи за оптимизъм относно българското образование.

47% от учениците от 9 клас през миналата година не са били способни да прочетат даден текст и от него да извлекат основна информация. 44% не се справят с базовите познания по математика, а близо 47% не притежават основни познания в сферата на природните науки. Във всеки един от тези основни сегменти от образованието българските ученици се представят по-зле спрямо резултатите през 2015 и 2012 г.

Представена така, картината на българското образование изглежда доста мрачно. Доста под средното за държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие сме и перспективите също не изглеждат кой знае колко положителни.

Докато мръщим вежди и недоволно цъкаме с език колко лошо е българското образование обаче, отново рискуваме да пропуснем основните проблеми. Каквото и да си говорим, дискусии за това колко лоши са нещата в училище се водят от години, даже от десетилетия (обикновено по поводи като този или на 24 май).

В повечето случаи обаче стигаме само до открояване на някои от проблемите и толкова – заплатите на учителите, липсата на млади учители, неадекватна програма (според някои тя трябва да се върне във варианта си отпреди 1989-а, според други – да влезе в XXI век – зависи от гледната точка), цялостната система “Парите следват ученика”, липсата на дисциплина сред учениците, липсата на материална база и т.н.

С други думи – в образованието проблеми има колкото искаш. Един обаче често бива прескачан – липсата на мотивация сред самите ученици.

В конкретния случай с ниските резултати именно личната мотивация сред учениците е този водещ фактор, който до голяма степен определя целия резултат.

Българските ученици не са природно глупави (поне не повече от средното за 15-годишен тийнейджър), със сигурност имат не по-лоша материална база от тази в Молдова, Украйна или Сърбия.

А за вече 30 години извинението с Прехода и смяната на системи и ценности започна да се изтърква, особено на фона на някои от останалите държави, също минали по подобен път.

Да, недъзите на системата имат своя безспорен ефект върху крайния резултат. Но без желание от страна на учениците, няма как да се случи нещо особено.

Старата поговорка за лудия и баницата тук важи с пълна сила – защо им е на учениците да се трудят и да си дават зор, когато на практика не съществува опция, в която те няма да завършат и след това няма да бъдат приети някъде да следват (стига да кандидатстват).

На учениците им липсва чувството за конкуренция едни между други за знания и оценки, които след това да ги отведат в желаната от тях специалност в университета. Просто местата в университетите вече са повече, отколкото кандидат-студентите, а самите дипломи от ВУЗ девалвират като фактор за професионална реализация. И това е така от години.

Добавете към тази смес и факта, че почти вече липсват случаи на това ученици да повтарят класове (от страх въпросните ученици или да спрат да ходят на училище, или да бъдат преместени в други училища), а изключванията от училище са само далечен спомен от миналото.

По този начин се премахва усещането за последствия от неученето и лошото поведение.

Не трябва да пропускаме и основен елемент от този проблем – липсата на достатъчно интерактивна програма, в която децата, особено тийнейджърите, да получат стимул да учат.

В момента положението е такова, че все още съществуват места, в които уроците по философия (онзи предмет, за който се предполага, че трябва да ги накара да мислят и то “извън кутията”) се диктуват с монотонен глас. И въобще диктовката на уроци е все още метод, който се използва активно.

Необходимо е да бъде осъзната простата истина, че това поколение ученици в момента има нужда от нов подход.

Те са генерацията, за която смартфоните са нещо съвсем нормално, защото не си спомнят съвсем времето преди тях. А това поколение изисква и нова методика на преподаване – повече игрови модели, повече подтикване сами да намират отговорите и да мислят, вместо да им се дава всичко готово и сдъвкано, според учебника на еди-кой-си.

Факт – голяма част от преподавателския състав у нас е прехвърлил 50-те си години, а навлизането на млади кадри се случва трудно. Но не пречи да се опита нещо в тази посока.

В масовия случай учителите вече имат служебни лаптопи, а в училищата има поне по 1-2 мултимедии. Допълнително с това вече съществуват и електронни учебници, които съдържат в себе си освен уроци, също така видеа, игри, викторини и т.н.

Въпросът е всички тези възможности да се приложат на практика и това да стане правило. Направи ли се това, значи ще сме и поели поне една крачка напред към решаването на по-големия проблем с функционалната неграмотност.

Източник: webcafe.bg
610×90-banner-uchilishte365-v2

Коментари във Facebook