Училище мое, спомен мой… моя съдба

Училище мое, спомен мой… моя съдба

За втора година поред Mрежата на учителите новатори teacher.bg е официален партньор на конкурса за учители – творци и като такъв дава на своите читатели привилегията първи да се запознаят с някои от участващите творби.

Училище мое, спомен мой… моя съдба

Годината бе 1963-та! Седем годишен тръгнах на училище със свито като на птиче сърце. Моята първа учителка, другарката Маркова, ме хвана за ръка и с топла усмивка ме въведе в класната стая. Седнах на втория чин, в средата…Нашата класна умееше да поднася всеки, и най-трудния урок, така, че всички я гледахме в унес. Разнообразяваше ни с акордеона и песните си. Пееше хубаво. Любимата и песен беше „ Свири, хармонико!”. Пееше я в класната стая, пееше я в двора на училището, пееше я в „Горичката” над Градската градина, където ни водеше на излет – да се наиграем на въздух и простор. В тези моменти тя излъчваше много топлина…Очите и грееха щастливо…Строги, но добри и нежни очи!

Веднъж, след час по рисуване, оплескани с акварел до ушите, останахме в класната стая и се скарахме за нещо дребно. Сборичкахме се и започнахме да се цапаме с бои. Нашарихме се като индианци. Загубили чувство за мяра, по детски диви, изпоцапахме цялата стая. Полудели, не усетихме кога на вратата на класната стая  се бе появил Бай Кольо – Байчето на училището. Подгони ни с дръжката на метлата и с гръмогласни шамари, сипеше попръжни по адрес на близките ни, докато ни изрита отвън, в училищния двор. Съкрушен и пребит се прибрах у дома. Там отново изядох пердаха…

На сутринта, както винаги бързам, но пак закъснях. Отварям вратата на класната стая, а там, до стената стърчат моите приятели от вчерашния бой, с подпухнали бузи и горящи уши. Пред тях стоеше другарката  Михова – Директор на училището, с пръчка в ръка…. Класната мълчеше засрамена до катедрата. Застанах в средата на групата, между момчетата и момичетата. Бях любимец не само в игрите! Учителите ни гледаха с обич и …с болка. Бяхме прекрачили прага…Бяхме еднакво виновни…Оказах се в клопка, чръвнах от срам и буца заседна в гърлото ми, корава като камък. Тогава, надживял шока, изпуснах чантата си на пода, протегнах напред ръце, готов да понеса ударите на пръчката. Това беше не само опит за извинение, вик за справедливост, съжаление или друго, а  всичко това заедно. Това беше отговорност за стореното! Не последваха удари…Но, думите, които чуха ушите ми, ме шибнаха по-болезнено от пръчка:

“Никога не съм очаквала подобна постъпка от теб, Веселине, моят най-добър ученик!…Чувствам се безкрайно огорчена!… Разочарована съм!”

Двете напуснаха класната стая. Настъпи неловко мълчание. Думите звучно кънтяха в ушите ми. Разтреперих се от болка и срам. Очите им все още ме гледаха строго… Загубих доверието на добрият човек, на учителят си! Единственото, което можех да направя в този момент бе, да заплача и аз заплаках горчиво, с цялото си разбито момчешко сърце…Това беше урок, не само за мен, но и за целия клас – първият ни урок по педагогика! С цялото си същество разбрах, че думите могат да нараняват по-силно от удар, но и това, че по-справедливо от тях няма! Никога повече не разочаровах моите учители.

Времето отмина, но годините ме връщаха често назад в топлите спомени… Беше 24- ти  май! Срещнах своята класна. Бе остаряла и много болна. Беше обречена, но нежните и очи гледаха все така любящо и всеотдайно. Онази пленителна усмивка не слизаше от лицето и с иронията, с която ни гледаше и тогава – нас, нейният незабравим клас! Поднесох и цветя, тя се просълзи… Ръцете и се разтрепериха, когато поемаше букета. А аз, пламтях в червенина  изричайки:

“…Скъпа учителко, благодаря ти, че отвори очите ми за света! Благодаря ти за уроците по честност, скромност и трудолюбие. За всичко! За доброто на което ме научи! За красотата на всички години прекарани с теб. Благодаря! Обичам те! Поклон пред твоя всеотдаен труд!…Дълбок поклон, Учителко моя!…”

Съхраних пленителни спомени за моите учители и днес още ги пазя в сърцето си. Те оставиха светли дири в живота ми. На задната страница на тетрадките ни имаше изписани няколко правила за ученика. Не помня дали е имало правила и за нашите учители, но ако е имало, то те са били точни и ясни, железни, непоклатими, неподатливи на настроения и лични капризи. Правила – покровители на детската душа. Никакво делене по признак „привилегия”, никакво потупване по рамото и самонадеяност в очите. Любов и всеотдайност към работата, отговорност и велико търпение в името на единствената цел –  простота и естественост в преките задължения…

Поех и аз по трудния учителски път! Преди десет години влязох в клас….като класен на моите първи ученици. С неописуема радост и огромно очакване! Заобичах ги като свои и те ми отвърнаха…Всички!…Пак бях закъснял…Други професии отнесоха младостта на живота ми, но тази дойде като пролетен полъх, като среща след дълго очакване…За да даде отговор на всички въпроси, задавани и незададени. За да отключи непознати усещания, очаквани и неочаквани! За да спечели сърцето ми – още веднъж и… завинаги!

И ето, десет години обучавам и възпитавам младежи. Срещнах различни характери, всеки със своите черти, с добрите и лошите! Шарен свят! Колкото им дадох, толкова и взех. Човек се учи цял живот! Развитието ни е двустранен процес при който подрастващият се влияе не само от родителите си. Той се възпитава  от средата в училище, на улицата, а отношенията ни винаги предполагат взаимно приспособяване. Развитието ни е процес на даване и вземане и отдавна остаряла е теорията, че само ученикът като “питомец”, трябва да се адаптира към средата. Напротив! Училището е среда, където протича взаимовъзпитаваща връзка – от учителите към учениците и обратно. Само така бихме формирали  хармонични и балансирани личности, когато слизаме на нивото на учениците си,  в опита са да им помогнем да достигнат нашето. Ето защо, учителят няма право на грешки, няма право на слабости, няма право на излишна емоция. Той е в ролята си на скулптор, когато насочва младежа към формиране на физически, интелектуални и личностни качества. Изгражда се нова Аз- концепция! Това е важен за младия човек момент от живота, когато навлиза в социалните взаимоотношения и стартира своето относително самостоятелно функциониране на личността. Учителят е неговата основна подкрепа – алфата и омегата на тези първи стъпки. Ето защо, педагогът трябва да е не само добре образован,  разностранно подготвен, но и личност обаятелна, силна, въздействаща. Защото няма нищо по-лошо от тези педагози, които са навлезли малко в науката, а си въобразяват, че знаят много. Такива хора се гордеят с делегираната им възможност за изява и императивно, а понякога и с жестокост “преподават” своето невежество.

Започнах своя разказ емоционално, а ето, че неусетно преминах към назидателен тон… Професия!?  Нека учението бъде игра. Младите искат похвали, но трябва да бъдат и мотивирани, за да не намразят учебните занимания, преди да са ги обикнали, защото заниманията имат също своята младост. И както порастването ни е започнало от млякото и люлката, така и бъдещата ни завършена личност да бъде последователна, да служи на принципи и да бъде за пример в обществото на другите….Така, както ни учеха и възпитаваха нашите Учители.
       
Веселин Хаджигеоргиев e учител по психология в ПГЕЕ “М. В. Ломоносов”, гр. Горна Оряховица.

Конкурсът се организира за пета година от издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000”.

Прочети повече за конкурса ТУК

Публикуваното досега

 

Коментари във Facebook