Училището на невидимите деца

Училището на невидимите деца

„Направи така, че лятото да дойде завинаги”…! Този надпис ни посреща в първия кабинет по нещо си, неизвестно какво, още при първата ни стъпка в изоставения Дом за деца и юноши „Лиляна Димитрова”, в димитровградското село Скобелево.

Прави впечатление, че всички тези домове за деца, лишени от родителска грижа, са разположени извън големите градове. Те буквално са запокитени в покрайнините на малки селца, в дълбоката провинция. Сякаш когато са били строени тези домове, властта се е страхувала от тези деца, не е искала те да бъдат видими. Тези деца наистина са били невидими, те не просто не са били забелязвани, те не е трябвало да бъдат забелязвани, защото в тогавашна социалистическа България не трябваше да има изоставени деца.

Лятото няма как да дойде завинаги, защото то е било откраднато и тези деца не го познават, или въобще не са го виждали. Още по-малко пък самите деца могат да направят така, че лятото да дойде завинаги. Омагьосаният кръг между вечното лято и личното усилие за него е колкото гротесков, точно толкова и абсурден.

Близо 180 са били децата в дома в село Скобелево. Дали заради многото преселници, или поради някаква друга причина, селото е било наричано преди години „малката София”. Тук все още могат да се видят рисунките на децата, грамотите, една от които е за окръжен първенец в съревнованието през учебната 1983/1984 година, снимки, на които могат да се видят лица, истински лица, на истински деца.

Днес този дом, където методата за обучение и живот е  била по холандски модел, разбира се с известно преустройство, може да бъде превърнат в дом за възрастни хора.

Селата наоколо са пълни с престарели хора, някои от които в безпомощно състояние. Вместо държавата да търси социални асистенти, същите могат да бъдат наети и да работят на трудови договори, като се грижат пълноценно за нуждаещите се и дори с по-високи заплати за труда си. Въпреки това, сградите,  по-новите, и по-старите, които са част от целия комплекс, са изоставени. Охраняват се от години, инсталирана е също и сигнално-охранителна система, но целта не е домът да се остави на запустение, а да се използва, докато все още може да бъде ремонтиран, защото ще дойде ден, когато дори и ремонт няма да може да го върне към нов живот.

Има нещо затворническо в тези домове. Те са строени като по калъп. Приличат си. Може би именно това, че са изоставени ги сближава, може би редът и дисциплината тук са били такива, че наподобяват казармата, може би тук деца са страдали по родителите и близките си така, както някога войници са страдали за същото. Така или иначе, тези домове са приютявали деца, които са изгубили, или просто никога не са имали родителска грижа.

Коментари във Facebook