Пътят към морето

Пътят към морето

За четвърта поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” организират Конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на училища и детски градини от цялата страна.

За втора година teacher.bg e сред партньорите на конкурса.

Творбите се изпращат до 24 август по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com

След като вече ви запознахме с четири от творбите, сега предоставяме на вашето внимание и тази на Марта Радева е учител по БЕЛ в  І ОУ “Хр. Смирненски”, гр. Провадия, обл. Варна.
—–
Пътят към морето

За кой ли път прегръщах с поглед зеленото море под себе си, набраздено от улици, къщички и блокове с големината на детски играчки. Вляво се виждаха читалището и куполът на църквата “Св. Благовещение”. Вдясно –  сградите на Гимназията и на Общината. Някъде там бе и площадчето с часовниковата кула и стъпаловидно разположените магазинчета. И двата моста – южният и северният –  над преплитащите се тела на реката и железопътната линия.

Веднъж, когато пак бях стъпила горе, на дървения мост към Крепостта, за пръв път признах на глас: “Може би в отвъдното, като е трябвало да избирам къде да ми премине животът, са ми показали градчето именно оттук. Затова съм го избрала!”. “Да, така е било. Оттук са ни го показали, Ани… При това през крив макарон!” – беше ми отвърнала Светлето. Тя е родена тук, аз не.

Кривият макарон за Светлето се изправи, когато замина да преподава в столицата. Моят се изкриви, щом дойдох. Отгоре, от скалите, градчето е приказно. Но отблизо е едно постно място с две дълги и тесни успоредни улици, равномерно прорязани от еднообразни отсечки. Над тях, от изток и запад, са надвиснали скали и няма накъде да избягаш от очите и думите, с които всекидневието те преценява и приковава в ниското.

Да бъдеш учителка в тая низина е още по-трудно. Неизбежно ти се налага да се снишиш, за да се срещнеш с другите. Поне с родителите. Децата си хвърчат и само трябва да внимаваш как ги приземяваш… Не обичах този град, който оковаваше крилете ми и искаше от мен да правя същото с неговите момичета и момчета!

Но когато за пръв път се качих на скалите и погледнах надолу – към странно смаленото си всекидневие, почувствах, че ме обгръща състрадание. И дори любов. Погледнато оттук, от високото, градчето молеше да бъде прегърнато, затоплено, утешено… Днес обаче бях дошла да се сбогувам и изпитвах особено удоволствие при мисълта, че спускайки се по витата стълба, няма да бъда погълната от хищното “трябва”, което с годините се бе превърнало в моя втора природа. На другия ден ми предстоеше интервю за новата ми работа. От скалите не се виждаше морето, към което щеше да гледа офисът ми, но аз мислено го проектирах зад високата могила на изток. Пътят ми вече беше натам, към големия град на петдесет километра оттук. При това всичко стана като в приказка: откриха ме, препоръчаха ме, дори настояваха да отида, не съм се борила “с нокти и зъби” за това място.

Заминаването за мен си бе завръщане. Родена съм край морето и само от комплекси някога избрах малкото училище в малкия град. Мислех си: докато натрупам опит и самочувствие. И не разбрах как годините минаха. Не знам защо останах толкова дълго… Но по-добре късно, отколкото… Като разбра за интервюто, Светлето ми каза: “Ти заслужаваш тая работа и тая работа те заслужава”. Тя си беше майстор на сентенциите и сега се опитвах да медитирам върху нейните думи, за да си дам смелост.

Погледът ми потърси бялата сграда на “моето” училище, вече бившето. Кой ли щеше да подготви наесен програмата за първия учебен ден? Кой ли ще застане зад бюрото ми? Ще продължи  ли да излиза училищният вестник? Ненадейно отнякъде се появи вятър, раздвижи храстите  наоколо и довя странен глас на птица. Май че беше сова. Какво ли правеше тук, по това време – едва се здрачаваше? В този момент дочух тихичко жално скимтене. Вдясно различих силуета на слабичко момиченце, свито на купчинка в тревата. Гледаха ме широко отворени кафяви очи.

– Нинче! Защо си тук?

Нинка беше от моя клас и се страхуваше от високото. Веднъж доведох децата на скалите
и в подножието на витата стълба тя се запъна като магаренце. Почти на ръце я изнесох догоре, а после я върнах обратно. През цялото време държа очите си затворени… През годините в това училище ми се е случвало да пренеса изплашено момиченце и от ІV етаж до долу по време на земетресение. Случвало ми се е да пренасям тежки думи, отнемайки от отровата им: да сдобрявам деца и родители; деца и учители; влюбени; да утешавам изоставени разлюбени. В квартирата ми неведнъж са спали и вечеряли гладни деца… Видях своя ученичка в ковчег… и не полудях, и съм  още жива… Кумувала съм на сватба, кръщавала съм деца на бивши ученици… А да създам свое семейство не успях…

Нинка  обичах като своя дъщеря, беше ми миличка не само със странния си страх от високото, който ми напомняше собствените ми страхове. У нея остана нещо детско и невинно дори когато връстничките й се “замомомиха”. Спомням си как на един зимен лагер, бързащи да пораснат, шестокласниците ми настояваха за “късна дискотека” в станцията. А Нинка и Саня дойдоха в моята стая, прегърнали плюшените си мечета, сякаш да ги защитя от порастването…

И какво ли правеше сега тук на скалите сама?

– Какво има, моето момиче?

Мълчеше, само хълцаше и малкото й телце се тресеше. Хванах я за ръката, изправих я и я поведох надолу по витата стълба. На предпоследното стъпало телефонът ми позвъни. Докато го търсех в раницата, изгубих слабичкото момиче от погледа си.

Понечих да извикам: “Нинче – е – е!” И докато се чудех защо гласът ми не излиза, внезапно ме порази мисълта, че Нина всъщност беше от първия ми випуск. Колко години минаха оттогава? Десет? Или петнайсет? А ако са повече? Нина не би трябвало сега да изглежда по този начин. Ами да! Тя не работеше ли в едно магазинче за сувенири? И дори има дъщеричка, сигурно 5- 6 годишна. Вероятно приличаше на непознатия за мен татко – със сините си очи на пълното бузесто личице.

Не усетих как съм минала алеята в подножието на скалите и как се озовах пред витрината с надпис “Сувенири”. Нина – в изпънати дънки и тясна блузка с деколте, върху която падаха вълните на гъстите й кестеняви коси, прекрасна в зрялата си младост, тъкмо заключваше вратата на магазина. До нея подскачаше малката й русокоса дъщеричка. Като ме видя, момиченцето се спусна към мене, хвана ме за ръката и нетърпеливо ми извика:

– Лельо, като порасна, ще бъда ли в твоя клас? Като мама! Ще ме вземеш, нали?

С усилие на волята си отместих очи от синия поглед на момиченцето и погледнах нагоре, където един самотен път бягаше на изток, към синьото море…

Произведенията до момента

Коментари във Facebook