На учителя с любов…!

На учителя с любов…!

Нямаше да пиша тези редове. Колебаех се, защото това повествувание противоречи на общоприетите журналистически правила, а и не е редно да се пише от първо лице единствено число, но все пак реших, че този спомен е показателен и трябва да бъде запомнен, или поне трябва да стане част от биографията на Генка Зидарова. Заради това наруших правилата.Пък и има какво да научат от тази случка и учителите днес, а и учениците, че дори и родителите…! Къде другаде, ако не именно в teacher.bg, мога да извадя част от душата си и да я претопя  в калъпите на думите и емоциите…!!!?

Бях ученик в Техникум по съобщенията “Драгой Коджейков” в София. Дойде нова учителка по руски език. Правеше ни впечатление, че всяка сутрин учителката Генка Зидарова носеше със себе си новия брой на тогавашния военен вестник “Народна армия”, днес – „Българска армия”. Чудехме се, какво толкова има да чете в този вестник една жена, при това на възраст доста над средната, поне така мислехме!

Един ден Генка Зидарова ни разказа, че е участвала във Втората световна война. Гледахме странно, за нас това не означаваше нещо конкретно,…не можехме да си го представим.Каква е тази война, какво е правила там жена, как една баба, както тогава тя изглеждаше в очите ни, е участвала във войната…!? Какво въобще е правила една жена в такава война…!?!?!? Дори и не си помисляхме за политика, политиката беше далече, оказа се, че при определени обстоятелства, политиката е невероятно далече, просто няма място в това!

Винаги бяхме респектирани от внушителното присъствие на учителката ни по руски език. Тя излъчваше сериозност, справедливост, невероятна справедливост. Не случайно употребявам два пъти тази дума. Носеше някакви интересни дрехи, едри бижута, някак анахронични, но стилни и най-важното е, че й отиваха, много й отиваха, наистина…! Превръщаха я в истинска дама, на която по един напълно естествен начин дължахме уважение и която безпроблемно налагаше внушителен, но елегатен респект!  

Веднъж Генка Зидарова ни накара да научим наизуст част от някаква поема. Вече не помня поемата, но помня случката.

Научих моята част и в следващия час трябваше да напишем на лист заученото. Написах го, предадох го и забравих. Следващият път Генка Зидарова ме извика по име. Изправих се притеснен. Каза, че на контролното нямам нито една грешка. Очевидно се съмняваше, защото това беше доста рядко срещано, да научиш нещо толкова добре, че да няма нито една грешка.

Накара ме да изляза пред черната дъска и да издекламирам наученото. Направих го! След това трябваше и с тебешир да напиша частта, която се предполагаше, че знам наизуст. Направих го отново без нито една грешка! Генка Зидарова ме гледаше с истински възторг. Не каза нищо! Написа ми “Отличен” в бележника и до края на срока повече не ме изпита!Винаги, когато се срещахме в коридора, ме гледаше с възхищение и възторг, а аз се притеснявах да я гледам в очите, защото те пронизваха.

Днес, отдавна вече не съм ученик, но този спомен от онези години ми е останал. Преди доста времея видях. Както винаги Генка Зидарова беше вглъбена и изключително величава в своята скромност. Като я види човек, изпитва едно естествено чувство на срам, необясним, сякаш е съгрешил пред нея с нещо, а всъщност не е…!

Не й се обадих, но след това събрах смелост и сухо я поздравих. Тя ми отвърна някак хладно, очевидно не ме помнеше!

Настоящото ми амплоа на журналист ми даде невероятния шанс да пиша за Генка Зидарова със същото онова вълнение, с което някога написах частта от руската поема на черната дъска в училище! Не зная, дали е жива, но с нейните книги, защото тя пишеше, или поне с този текст, се надявам да остане жива завинаги…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Източник: teacher.bg

Коментари във Facebook