Мостовете

Мостовете

За седма поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” имат удоволствието да обявят Националния литературен конкурс за учители-творци, в който със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – могат да участват действащи учители и директори от цялата страна.

Мрежата на учителите новатори teacher.bg отново е медиен партньор на конкурса и като такъв има привилегията да запознава читателите си в аванс с някои от произведенията, участващи в него.

Днес Ви представяме произведението на Марта Пенева Радева, учителка по български език и литература в Първо основно училище “Христо Смирненски” гр. Провадия.

Мостовете

По пътя си спомнях аромата на Наташкините писма: на особена, различна от нашата хартия; на лилаво мастило, на “жду ответа, как соловей лета”.  Сякаш отново раздиплях книжните салфетки в колетите с неизбежната червена връзка, матрьошките и “конфетите” в пъстри хартийки. Тогава почти всички си пишехме с непознати другарчета от бившите Съветски републики.

Наташа Бакуменко галеше самолюбието ми с така присъщата на украинците сърдечност.  Живеех тийнейджърските си години на болезнени съмнения в себе си. И точно тя, от хиляди километри разстояние, ме караше да се чувствам харесвана и обичана. И защо ли тъкмо аз спрях да й пиша? Сега отчаяно исках пак да построя моста, който разруших преди трийсет години.

“Какая вы рискованая женщина!” – ми каза Люба № 1 в нощния влак. Това Лукиянцы, зная ли го в кой район на огромната Харковска област се намира? Но  още същата нощ Номер 1. намери в интернет разписанието на маршрутките за Лукиянцы. А на спирката ме пое Номер 2. Тя разпита майка си по телефона за фамилията Бакуменко. И така мостът към Наташка се благослови от две жени с името Любов.

В детския си албум имах няколко фотографии на синеоко русичко момиченце със свенливо-дяволита усмивка. Едната от снимките беше уловила селската й къща: с  приказно островърх покрив и брезички от двете страни. Докато пътувахме, Люба № 2 – нежна и бледна синеока баптистка, ми разказваше как някога селото наистина било хубаво, но сега е една яма, тънеща в разруха, без работа и надежда за младите.

Междувременно наближихме Лукиянцы. В далечината се очертаха шест-седем жилищни блока със счупени прозорци и рушащи се тераси, странно извисяващи се сред полето, където започваха улиците с малки къщички и цветни градини, искрящи в майски разкош. Анна Бакуменко седеше на струпаните дърва пред дома си. Минахме през неугледен двор, в който имаше вързано куче и свободно разхождащи се кокошки, петли, патици и котка без име  на прозореца – „просто кошка“. Влязохме в пристройка от две стаички. Сърцето ми се сви при вида на мизерията – малка масичка с един стол, стара мръсна печка с фурна и олющени уреди, които някога са били хладилник и полуавтоматична пералня. В ъгъла ми изсъска голяма красива гъска, под която се криеха пухкави жълтурчета. Неволно вдигнах поглед към тавана и останах изненадана от красивия стъклен полилей, който висеше там – остатък от някогашен уют.

Макар че беше трудноподвижна, леля Анна се оказа много гостоприемна – настояваше да ми изпържи яйца, но когато отказах, извади огромен буркан с домашен компот от цели ябълки и билки и „только 5 г“ водка от  туба за минерална вода. Пихме за здравето на Наташка и децата й, за мира в Украйна, за България.

Само преди три дни възрастната жена била  в болница  и моята Наташка дошла от Русия да се грижи за животните и птиците. Пътуването между двете страни не било лесно. Въпреки че селото е погранично, идващите от съседните Курска и Болгородска област трябвало да ходят до Харков и след това около час да се връщат обратно с маршрутка до Лукиянцы. Беше ми направило впечатление, че на отбивката преди селото патрулираха войници с танк. И в самия Харков, където преди около три месеца имаше жертви на бомбен атентат, видях необичайно много военни.

Колкото и неудобно да било пътуването от Русия, и дъщерята, и синът на Анна често си идвали да я видят.

– Там по-добре ли живеят? – попитах.
– По-добре – отвърна старата жена и прикри устата си, в която само от едната страна бяха останали няколко зъба. – Тука вдигнаха всичко – и газ, и ток. И хляба…

Наташка завършила навремето агрономство в Курск, сега била началник в частна животновъдна ферма. В първата връзка не й провървяло – родила  сина си Серьожка в Лукиянцы и леля Анна го отгледала. И втория път не й провървяло – вече в Курск, където се върнала след раждането на първото дете, но пък се родила Оля. От третата си връзка Наталия нямала дете; и по-добре – и с нея не й провървяло. Сега живеела сама, работела много – и във фермата, и вкъщи. После се упреквах защо не  поисках снимка на Наташка – такава, каквато е сега. Може би несъзнателно съм пазела образа на русичкото момиченце, все още несрещнало тримата мъже, с които не му е провървяло. И преди да се окаже, че живее в чужбина, макар да е близо до родния си дом…

Мостът към Наташка не се получи. Заради мостовете, които други бяха разрушили.

Но през юни в украинското училище в Била церква, в което преподавах български език, момичешко гласче ми върна надеждата:

– Защо си тръгвате?! Може ли да си пишем в „Контакти“ с вас?
– Аз имам Фейсбук.
– И аз ще си направя страница!
– И аз! И аз!!!

Тогава ми хрумна идеята:

– А искате ли да си пишете с децата, при които се връщам? В България.
– Да!

Във виртуалното пространство писмата днес долитат за миг. И отново ще ги изградим. Мостовете.

Публикуваните произведения досега

 

Коментари във Facebook