Мнение: За съня на образователната въртележка

Мнение: За съня на образователната въртележка

Българското училище заприлича на нещо като джунгла, в която всеки трябва да оцелява. От една страна са учителите, които се борят – най-вече за внимание и престиж. От другата страна на барикадата пък са учениците, на които им се налага да препускат през дебрите на тромаво написани учебници, скучни програми, неатрактивни часове в клас.

На всичкото отгоре да се справят с агресията помежду си. Защото проблемът вече е наистина сериозен. Общуването между подрастващите вече съвсем не е на ниво обида към другарчето. По данни на образователното министерство от началото на тази учебна година са регистрирани над 4000 случая на агресия. Всъщност може би с това изобщо не откриваме топлата вода, най-вероятно просто тази статистика вече излезе наяве.

Не за друго, ами защото директорите по места са длъжни да докладват за тези инциденти. Въпросът е друг – как изобщо е възможно да се съхраниш във въртележката на образователната ни система? Възможно ли е да върнем престижа на учителя или по-скоро тази битка е загубена. Запитвали ли сте се какво ще стане след 10 години, когато половината от съсловието ще е в пенсионна възраст.

В най-лошия и черен сценарий няма да има кой да влиза в клас. Всъщност проблемът е идентичен с дефицита на кадри в здравеопазването. Защото през последните години се получи така, че хората, които трябва да са неимоверно до нас, от които зависи бъдещето и животът ни, бяха поставени в дъното на йерархията. Как тогава да мотивираме младите да се занимават с хуманитарни професии?

Тези дни стана ясно, че с европейски средства ще бъдат подпомагани

най-вече учители и инженери. Така стипендии ще има само за дефицитните професии. И може би е редно най-сетне да стане така. Неведнъж и представители на бизнеса са призовавали у нас да се финансират само специалности, от които държавата има нужда. Но за това е нужен прецизен анализ за състоянието на пазара на труда. Излишно е да бълваме психолози и прависти, които след няколко години ще са само с диплома в ръка. Нищо, че е било модерно да учиш това.

Да не говорим, че на някои сигурно ще им се наложи да се преквалифицират. С това е свързан и въпросът с недостига на учители у нас. Нека си признаем, че през последните години не беше престижно да запишеш педагогика в университета. След това пък не е престижно да работиш като учител, защото ниските възнаграждения не ти позволяват нормален стандарт на живот. В същото време почти няма никакъв шанс да задържим интереса на децата и да ги накараме да влязат в час, да не говорим, че повечето от подрастващите са много повече на „ти” с компютърните технологии, отколкото учителите им. И така въртележката в образованието ни се върти и върти, с позната до болка апатия.

Исякаш няма кой да събуди нито учениците, нито учителите от този дългогодишен сън.

В същото време се оплакваме, че няма достатъчно кадърни преподаватели, а пък според данни на Евростат броят на отпадащите ученици непрекъснато расте. В тази ситуация едва ли можем да бъдем големи оптимисти що се отнася до един нов ренесанс на даскалското съсловие. Особено като този от миналото. Вярно е, че в други страни също има недостиг на квалифицирани кадри. Спомням си, да речем, как преди време проучване показа, че учители в Белгия не знаят къде се намират САЩ на географската карта.

Английски инспектори пък бяха шокирани от неграмотността на преподаватели в Хавънт, които използвали диалектни форми в час. Разбира се, това съвсем не бива да ни успокоява. Въпросът е училището да бъде обърнато към интересите на децата, защото днешното поколение расте в съвсем различни условия. Може би ще бъде истински герой този преподавател, който успее да накара тийнейджър да се заинтригува от Паисий Хилендарски, да речем. Нужни са други методи и един добър учител знае кое точно ще пасва на интересите на децата, които обучава.  

Само така посланията им ще бъдат чути. Но това става, когато не си безучастен към процесите, когато искаш да те чуят и разберат. Това е даскалът в истинския смисъл – този, на когото му пука за децата. Истинският учител иска да изгради от тях личности, а този, който е част от чиновническия апарат, просто ги потопява в общата маса. В това е разликата. И докато имаме повече чиновници в системата, ще продължим да си се въртим монотонно на въртележката.

Автор: Яна Йорданова/Монитор (28.04.2015 г.)

Коментари във Facebook