Метафизика на блаженството

Метафизика на блаженството

Издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” организират за пета юбилейна година Националния литературен конкурс за учители-творци. В него могат да участват със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – действащи учители и директори от цялата страна.

За втора година поред мрежата на учителите новатори е официален партньор на инициативата и като такъв дава на своите читатели привилегията да се запознаят с някои от участващите творби.

Ето я и първата.

Метафизика на блаженството

Щастието не е изначалната субстанция на живота, още по-малко на света. След големия взрив, задал отправните точки за време и пространство, във Вселената имало само водород и хелий… Серотонинът – сложната биохимична съставка на блаженството е плод на милиони години еволюция, деструктивни влияния и случайни грешки, органичен синтез, културно-исторически детерминизъм и още куп неразкрити до днес чудеса. Интегралният подход в науката няма да ни доближи до отговора на въпросите: Можем ли да сме…, защо сме…и какво означава да сме щастливи?

В крайна сметка, щастието ни със сигурност не се определя по биохимичен път, нито по какъвто и да било друг природен критерий. То не би могло да се мисли също като съвкупност от ясно определени ценности, балансирано съчетани с липсата на беди. Като екзистенциална форма, щастието има изцяло социо-културен характер, при това определящ се не от равнището на благополучие, а от нашата гледна точка към собствения ни живот. Категорично не искам това да прозвучи като предисловие към поредната защита на така нареченото “позитивно мислене”. В гледната точка няма как да се наместим следвайки алгоритъма, предложен от експерт, пророк или приятел. А всички възможни слънчево-розови инструменти, предназначени за оцветяване на сивотата вътре и вън от нас действат точно толкова ефективно колкото чуждите очила, ако сме си изгубили своите.

Невероятно приключение е да изучаваш “географията на блаженството”, не само, за да научиш по колко различни начини хората могат да са щастливи. Споделих с Ерик Уайнър* изследователската тръпка да открие и съпостави разноликите модели „щастие” в няколко различни географски точки от Холандия до Индия, добавих пъстри щрихи от собствените си пътешествия през годините в стари и нови светове, на изток и на запад. Но нито доловеното от сетивата, нито статистиката в цифри, нито дори убедителните за всички показатели за качеството на живот на хората могат да разкрият природата на феномена щастие.

Познанието за човешкия свят и различията му, възможността да ги отразиш и да се сравниш, завърнал се в най-уютното убежище – това на собствения ти дух, създава истинските богатства на човека, спасява го от ограничения себичен инстинкт за някакво дребно, но видимо щастие за еднократна употреба. Географското пътешествие е само предисловие към дългия и сложен път на преодоляване, себенадмогване и познание, който бих нарекла “метафизика на блаженството”.

Щастието, за разлика от тъгата не е газообразно**. Макар и неуловима, плътността му изпълва цялата ни човешка вместимост – духовна и телесна. Не ние сме в него, а то е в нас. И понеже смятам, че духовната ни субстанция е безкрайна като потенциал, но възможностите за разрастването й изцяло се определят от познанието и хоризонта на културата ни, е трудно да разберем можем ли да го измерим обективно или това да сме щастливи си е само субективно усещане. В известен смисъл двете неща не си противоречат. Има закономерност между работата по душата и работата на душата. Колкото по-дълбоко животът дълбае в нея, колкото повече от богатствата й успеем да извадим, да сублимираме, да дарим, толкова повече може да побере тя. Всичко – познание, мъдрост, печал, търпение и щастие. „Да, това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставиш душата ти да те лекува от преживяванията.” – казва остроумният ирландец Oскар Уайлд. Само че не всяка душа го може, би отвърнал някой. С право, защото душата има способността да се разширява, моделира и усъвършенства, да дава и лекува, стига ние да сме го пожелали. Стига да сме я научили, което ще рече – образовали. Познанието носи радост и пълнота, а посветеността на нещо, което обичаш е истинска благословия.

За разлика от тъгата, щастието не ни връхлита внезапно, много по-трудно е да те завладее чуждото щастие, отколкото чуждата тъга. Затова пък можеш да помогнеш на едно дете, на някой отчаян, заблуден или отегчен човек да прогледне за него. Можеш да го дариш, при това на много хора, като в резултат на даването,  твоята способност за разпознаване и понасяне на щастието се умножава.

По въпроса “Щастливи ли са българите?” скорошно проучване показва интересен факт. В индивидуален план се определяме като по-щастливи, а в по-общ план като по-нещастни. Според изследването*** тази необичайна зависимост между колективното и индивидуалното щастие показва, че смятаме за нещастни не толкова себе си колкото хората около нас, т.е. българите. Какъв ли далечен архетип за колективната ни обреченост довежда до това съзнателно стесняване на духовните ни убежища? Вместо да се оглеждаме непрестанно в другите и да се затваряме в някакъв съмнително защитен наш свят, колко по-хубаво би било да можем заедно да разширяваме духовните си пространства, поставяйки се в готовност да причиним на другия това, което желаем и за себе си.

Достоевски твърди, че “Човек предпочита да брои проблемите си, а не радостите си. Ако ги брои както би трябвало, ще види, че за всички има достатъчно щастие!”  Разбира се, няма да постигнем бленувания баланс в разпределението на благото по формулата за Брутното Национално Щастие, реализирана като политика в Бутан. Нито пък лесно ще привикнем със спокойствие и усмивка  да приемаме крещящата противоречивост на света както го правят индийците. По-лесно ще ни е навярно да се заловим с нещата, които обичаме и умеем, споделяйки насладата от това с повече хора, подобно онзи англичанин, който от своето домашно студио в едно българско село, всеки ден, вече четири години предава новини, споделя рецепти за местни гозби и разпалва интереса към националния ни фолклор на 2,5 млн. слушатели на пет континента****.

Но алгоритъм няма. Има възможности в избора на гледна точка към собствения ни живот. Освен това, реална е перспективата, ако престанем да се вторачваме само в него и в бленуваните опредметени блага, които да го съпътстват, гледната точка да прерасне в хоризонт, от който да прозрем, че щастието е самата метафизическа същност на споделения свят, който само ние сме способни да създадем.

Екатерина Бояджиева е преподавател по философия в ГПЧЕ “Ромен Ролан”, гр. Стара Загора.

—–
*   Ерик Уайнър „География на блаженството”  Фабер 2012г.    
** „Тъгата е газообразна, няма собствен обем и форма, а заема формата и обема на съда или пространството, което обитава. Гравитациооното й поле е пренебрежимо малко, от което следва, че около нас витаят невидими фронтове, циклони и антициклони тъга…. Понякога ме връхлита внезапна тъга, която не би следвало да е моя…”
 Г.Господинов „Физика на тъгата” Жанет 45 2012г.
*** Проучване на фондация Credo Bonum 2012г
**** Радио Долна Кремена на дългогодишния журналист от ВВС Боби Мартин работи от 2009г. в едноименното село, близо до Мездра

Коментари във Facebook