Когато училището се превръща в ехо…!

Когато училището се превръща в ехо…!

Български училища се превръщат в ехо, ехото се носи като нещо отдавна отминало, но не и забравено! Неотдавна стана ясно, че 764 общински и държавни училища са закрити през последните 14 години! Това се разбира от писмен отговор на бившия вицепремиер и министър на образованието Меглена Кунева до депутат, цитиран от БГНЕС.

За същия 14-годишен период са открити само 12 нови училища. Основната причина за това е демографската криза в страната. Проблемът обаче далеч не е само в тази криза, има и още една криза, тя е духовна, тя е криза на оценката.

Преди години, училищата, в които се обучаваха изоставени от семействата си деца, се наричаха училища-домове. Такъв е и Домът за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителска грижа „Никола Вапцаров“ в село Слатино, в полите на величествената Рила планина. Само на няколко километра от град Дупница тези деца са били буквално затворени, не защото селото е някакво забравено от Бога, напротив, то е едно прекрасно село, дори и днес, а защото така тези деца са били изолирани, скрити са били от лицето на социализма, защото при социализма, както трябваше да знаем, такива деца – изоставени деца, просто нямаше, дори и когато ги имаше…!

Днес тези училища, които са монолитни сгради, строени конкретно за домове, са изоставени. В тях никой нищо не учи. Тези сгради в някои населени места се превръщат в бежански лагери, в други просто си пустеят.

А тези училища, домове, ако бъдат ремонтирани с не чак толкова много средства, могат успешно да се ползват за домове за възрастни хора, например, особено на такива красиви, почти курортни места, каквото е и село Слатино в полите на Рила.

Изоставените училища на България говорят. Една кратка разходка из училището-дом в Слатино ни показва картинно първия етаж, кабинетите за малките класове, вторият етаж – кабинетите до 4 кл. спалните помещения, които не се различават особено много от класните стаи, столовата, която е оглушително празна, кабинета по География на тавана, ехидно разхвърляните карти, които са пръснали целия свят по пода. Светът е в краката на изоставените деца…! Но този свят не ги е поискал, той ги е скрил от очите си, защото не ги е приел, срамувал се е от тях.

На една дъска, на която тебешир не е писал от много години, стои надпис сякаш от друго измерение, който гласи: „Обичам те зайче мое проклето….” – нежност и грубост, съчетани в едно, каквато е и действителността в тези домове – беззащитни деца и ръбеста реалност…!

Всички сме чували за тези така наречени училища, всички уж знаем, как се е живяло там, знаем и мълчим, за тези училища-домове някога не се говореше особено много, тоест – въобще, всички знаехме за тях, но не ги коментирахме, а майките и бабите ни, когато станеше въпрос за тези училища, само се прекръстваха и също мълчаха…!

Днес в тези училища мълчанието е нещо естествено, кабинетите и спалните помещения мълчат, в някои от тях са палени огньове от бездомнци или злосторници, горяло е миналото, пречиствало се е…, самопречиствало се е…! Опустошението тук е ожесточено, защото животът от тези помещения си е отишъл и вместо днес тази сграда да приютява нуждаещи се възрастни хора, например, тя пустее. А все повече българи ще остаряват без децата си, които са в чужбина и не могат да се погрижат адекватно за тях. Тук те биха могли да завършат живота си достойно и спокойно, но…уви…!

Вятърът пронизва душите ни, докато бродим из мрачните коридори, сняг е нявял в част от стаите, през счупените прозорци, студът е и вътре, и вън…!

Такова е днес училището, или както е известно по административен адрес – Домът за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителска грижа „Никола Вапцаров“ в село Слатино.

Тъжно е, когато човек вижда живота в това училище в миналото, вижда го като медиум, минават пред очите му образи, разминаваме се с духовете на изоставените деца-ученици, възпитатели, готвачи, учители…!

Вятърът раздухва привиденията и призраците и се визуализира счупената входна врата, футболните графити, счупените стъкла,…излизаме! Напускаме изоставеното училище, излизаме от състоянието ни на пасивна комлексираща екстатичност, за да влезем отново в действителността днес….!

Минавайки покрай изоставения училищен двор, с изоставените врати за футбол, напукания асфалт, покрит с дебел сняг, за момент се връщаме в миналото и сякаш дочуваме глъчката на деца, които ритат топка, но не…, причуло ни се е, просто вятърът отново си прави неуместни шеги с кривите псевдопространства на изоставеното училище в село Слатино, в полите на Рила…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Източник: teacher.bg

Коментари във Facebook