През известен период от време в обществото ни се подхваща темата за изучаването на вероучение в училищата.
Настоящият повод е предложението, отправено от Белоградчишкия епископ Поликарп на годишната срещана преподаватели, семинаристи и богослови, провела се в София. Според Негово Преосвещенство за изучаването на подобен предмет следва да се обявят преди всичко родителите.
Защо е необходимо изучаването на вероучение в училищата – вкратце защото образованието е нещо добро.
Но нека първо уточним какво разбираме под „вероучение“ и защо точно това, а не някакъв общ предмет „религия“ – във вероучението се изучава Историята на Стария и Новия завет, като са вмъкнати богословски тълкувания на определени, важни за религията моменти, възможно е да се вмъкнат и часове по пеене. Акцентът следва да е точно върху основните положения на вярата. Един атеистичен поглед към тази материя би бил също толкова тенденциозен, ако не дори и повече отколкото религиозния и би обезсмислил изучаването на християнската вяра чрез погрешните предпоставки от които изхожда в погледа си към нея.
По информация от в. Сега, над 10 000 деца са изучавали доброволно подобен предмет за учебната 2017 / 18 година. Доброволното изучаване под формата на СИП е чудесна и демократична опция, която обаче страда от един съществен недостатък – нивото на ефективност при подобна организация предвид чисто административни пречки в голям процент от случаите предполага липсата на такъв предмет, или казано иначе – повечето директори на училища, особено по малките населени места в общия случай отказват и биха отказали да се открие допълнителен щат за необходимия специално за целта учител.
Съществува също и перспективата, че изучаването на вероучение следва да бъде задължително не повече, отколкото следва да бъде задължително изучаването на химията да речем. Малцина стават професионални химици, но базисни познания по този предмет на всички ни са необходими дори на битово ниво.
Вероучението е традиционният за България предмет, друго негово име е Закон Божи. Той се е изучавал напълно равностойно като дисциплина в българските училища до идването на комунистите на власт и насилствената му отмяна. Нещо повече – в този предмет са корените на българското училище още от времето, когато народа ни е страдал от гнета на чуждата нам османска власт, а учители са били по съвместимост селските свещеници.
По този начин вероучението стои в основата на съвременното не само образование, но и общество като цяло, а негов продукт са възрожденците и националните ни дейци, които в последствие създават и секуларните български училища.
Образователната система в България е по правило светска, а светското е категория, присъща и произхождаща от самата християнска религия. Категоризация, характеризираща онези християни, които не са монаси, но живеят „в света“ – наричаме ги още лаици, миряни. Светското не е антиномно на религиозното, а негово частно проявление.
И в тази връзка – изучаването на ислямска религия от представителите на изповядващите я мюсюлмански общности в България е съвсем удачно и на място. Тези наши съграждани са повече от добре дошли да изучават вярата си в български училища, ако имат това желание.
Това иде да ни подскаже, че между вероучение и секуларно образование няма никакво противоречие. Изучаването на вероучение не противоречи, нито идва като алтернатива на изучаването на еволюция, на биология, на математика, физика, на история или на каквото още се сетите. То идва да ги допълни и дообогати с нова перспектива. И също така – да придаде така необходимата минимална културна рамка, която така ни липсва като общество. За да бъдат съставните личности на това общество грамотни и достойни хора, които разбират в пълнота не само цивилизацията в която живеят, но и отделни културни образци от литературата, киното, изкуството и не само. За да бъдат следващите поколения повече българи и повече европейци – защото двете неща не са в контраст, както често ни се втълпява.
Именно защото образованието е добродетел, добро е децата да бъдат образовани в културната рамка на обществото, от което произхождат.
Да знаят как да се прекръстят и защо се кръстят. Да знаят, че в Библията не пише, че Земята е плоска, дали Светите отци са виждали шестте дни на сътворението като буквални или символични и в какво още вярваме или не вярваме християните. Всъщност това са всички онези въпроси по които дори и мнозинството от съвременните (и често агресивни) атеисти също не са запознати.
И забележете – тук говорим за образование и само за образование. Вярата е лично решение и никой не следва да насилва някой друг да бъде или да не бъде вярващ. Говорим обаче, че преди да бъде направен този без съмнение важен избор, касаещ личната ни вяра в Бог, то е хубаво човек да е на ясно, да е образован в какво точно (не) вярва. По същият начин по който учим кога и как е основана България и каква е била територията на старото ни царство по времето на великите владетели Симеон и Петър.
И разбира се, изучаването на вероучение по никой начин не следва да заменя катехизиращата роля на църквата, която е първична, няма и как да дойде на мястото и на неделното училище или на вярата в семейството. Атеистите ще си бъдат свободно атеисти, вярващите – вярващи. Но и двете групи ще бъдат една идея по-грамотни.
В крайна сметка каква по-различна роля може да има българското училище освен на първо място тази: да възпитава бъдещите свободни граждани?
Автор: Тома Петров
