Есе за Райна Попгеоргиева

Есе за Райна Попгеоргиева

За седма поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” проведоха Националния литературен конкурс за учители-творци, в който със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – участваха действащи учители и директори от цялата страна.

Мрежата на учителите новатори teacher.bg за поредна година беше медиен партньор на конкурса и като такъв имаше привилегията да запознава читателите си в аванс с някои от произведенията, участващи в него.

На 31 октомври на стилна церемония в Плевен бяха обявени победителите във всяка от групите.

Наградата за есе спечели Мария Димиева, която е учител по български език и литература в ПМГ “Академик Иван Гюзелев”, гр. Габрово.

Есе за Райна Попгеоргиева

Райна Княгиня принадлежи на Небесната България, на онзи свод от души, който блести над българската земя с невидим за нас трепет. Велика женска душа, съхранила в гробно мълчание нечовешките си страдания.

ЗНАМЕТО, БРОДИРАЧКАТА И ЗНАМЕНОСКАТА

В своята “Автобиография…” Райна Попгеоргиева пише, че когато е повикана пред революционния комитет, Бенковски й заповядва да ушие знамето – ако откаже, това ще й струва живота. Тук тя за първи път разбира, че символът значително я превъзхожда и че самата тя има значение единствено поради това, че може да му даде живот чрез труда си. Все пак е избрана – всички знаят за изключителното й майсторство във везбата. Даден й е образец – карловското знаме, и като майсторка тя веднага оценява висотата на чуждия труд и разбира, че творбата й ще бъде не само бунтовнически символ, не само светиня на нейното “отечество Панагюрище”, но и естетически съперник на символа образец.

Още в този момент животът й става равностоен на един символ. При тържествената процесия тя и знамето шестват в единство сред възторжени викове, цветя, камбанен звън – това е демонстрация на нейния труд, който бива осветен.Тоест към творбата й вече се отнасят като към реликва. Чрез тържествената театралност на освещаването ръчната работа на Райна официално се преобразява в светиня.

Когато при освещаването на знамето получава “ролята” на знаменоска, т.е. да “понесе” това, което е създала, тя възвръща превъзходството си над символа – защото е достойна да го съпътства вместо “заклетия знаменосец”, когото Захари Стоянов в “Записките” описва като “обиден до сълзи”. В този момент Райна усеща как тя и творбата й се възприемат като едно цяло – тя е учителката, дъщерята на свещеника, сърцатото и чисто момиче, което също се издига до образец – но този път за юначност, т.е. нейната духовна образцовост е обогатена с нещо, което се ражда точно в този миг. Каквито и да са съображенията на Бенковски кой да носи знамето, резултатът от освещаването му е изключителен. Пред очите на вдъхновените зрители слабата жена започва да въплъщава Свободата, Царствеността и тази представителност трогва повече от мъжката – със своята необичайност и с това, че съвършено я допълва.

Когато започват разпитите и мъченията, отново животът й губи своята цена, защото бива обвързан със символа: “Ти ли уши знамето?”.

Въпросът на пашата (който Райна цитира в автобиографията си) дали Бенковски е бил влюбен в нея, показва, че турската власт се опитва да улови психологическата загадка на случилото се единствено в капана на баналното.

ДВЕТЕ СНИМКИ

И така, знамето изгаря в хасковския конак.

След Освобождението Райна Попгеоргиева ушива копие на знамето. Бенковски – човекът, която я е въвел в опасната авантюра на бунта, е мъртъв, но тя е оцеляла.

Райна Княгиня е фотографирана със знамето, повтарят се детайли от сцената при освещаването му – тя държи в едната си ръка гола сабя, а в другата – пистолет.
Така Райна Попгеоргиева не само възкресява бунтовническия символ, но възкресява и онази емоционална ситуация, в която нейният живот е достигнал най-високото си символно ниво.

Това е едната снимка. Тя има христоматийна популярност и изглежда като прекрасен визуален документ от Априлското въстание. Но не е. Направена е след Освобождението на България.

Другата снимка е в къщата музей “Райна Княгиня” в Панагюрище (публикувана е в сборника “Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали”, С. 1976, под редакцията на Виржиния Паскалева). Тя не е популярна. Жената на нея е възрастна, не прилича нито на знаменоска, нито на героиня. Представлява слаба и измъчена фигура, върху която времето е оставило безпощаден отпечатък, с хлътнали очи, които гледат с угаснал, далечен поглед. Тук тя отново е с пистолета, със сабята – този път само препасана, и с разгърнато зад гърба знаме, на което ясно се вижда избродираният със златна сърма лъв.

Тази снимка изглежда някак неуместна. Коя жена би допуснала да повтори фотографския сценарий от младостта си след толкова време?

На тази снимка е жената, чийто съпруг скоро е починал, майката на четирима синове, които трябва да осигурява с незначителната си поборническа пенсия; тази жена, която е болна от костна туберкулоза, защото е била влачена по турските затвори заради знамето, мъчена, изнасилена1 и по чудо спасена от смърт заради намесата на чуждестранните консули.

Тази снимка показва срещата на една остаряла жена с нейната безсмъртна и вечно млада творба. Нейният собствен живот отново няма значение. Само че това е единственият случай, в който тя самата е решила така. Победена от времето като тленно същество, тя гледа с изстрадалите си хлътнали очи с тъжната мъдрост на мъченица, живяла единствено и само докато до нея е било знамето й.

Тази снимка е саможертва. За жената на нея е имало значение единствено това, че отново се връща на онази символна висота, в която е бил съсредоточен смисълът на живота й.

Един миг Смисъл, равен на цял живот. Един достатъчен миг.

1 За този факт пише единствено Макгахан в репортажите си за Априлското въстание.

Коментари във Facebook