Езикът– вавилонската кула на съвремието ни

Езикът– вавилонската кула на съвремието ни

Езикът на учениците днес е различен от езикът, който се е употребявал дори само преди десетина година. Жаргонът се променя много по-динамично, което е и напълно обяснимо, защото със смяната на поколенията се сменя и средата а средата формира жаргона. Езикът на днешните ученици обаче се различава и от езика на техните родители, баби и дядовци. Това е напълно нормално, но понякога този тип комуникация създава усещането за бездънна пропаст между две различни поколения, които не е непременно нужно да са две съседни поколения, или дори и през едно, или две.

Такива примери има много. Двусмислиците също не са едно и две. Езикът, както знаем, е нещо живо и се променя не само с поколенията, но и със спецификата на историческите събития.

Едно е да говорим за „турско робство”, както се учеше преди години, друго е да говорим за „османско присъствие”, както се прокрадна по-късно, и съвсем различно е да се отграничава политиката, идеологията и религиозната нетърпимост с много по-обраното понятие – „османско владичество”, например!

Езикът се променя, променя се и нюанса на комуникацията между поколенията. Така например, ако се върнем на горните понятия, робството предполага пълна безпомощност и безправност. Ако това е било наистина така, едва ли българин щеше да построи и открие фабрика в Сливен именно по време на същата тази политическа зависимост от Османската империя! Робството е понятие за очертаване на права. Заради това понятие като „владичество” демонстрира повече административна зависимост, което се доближава до смисъла – ограничени права, но не напълно лишаване от права!

Разбира се, този пример е само илюстрация. Има много такива примери за промяната на езика. Поколенията разговарят на един и същи език, но нюансите са различни.

Хора, които дълго са живели извън България, обикновено говорят на малко “по-странен” български език. Нормално е, защото все пак, ако един език, бил той и родният ни дори, не се практикува редовно, постепенно той се забравя, или поне се изменя звуковата му същност.

Много пъти хора са подлагали на саркастично съмнение говора на някой българин, който след известно пребиваване извън страната, се завръща и говори “завалено”, сякаш е забравил майчиния си език. Да, това наистина е комично, когато се извършва съзнателно, но има много случаи, в които хората наистина имат известни затруднения с родния си език, когато дълго не са го практикували, в далечни краища на света.

Пример за подобен случай е първата Мис София-българката Вера Костов, за която вестник “България” писа преди няколко години. Тя заминава за Америка в края на 20-те години на миналия век и се завръща само няколко пъти в родината си. Разбира се там комуникира основно на английски език, но в семейството си говорят на български, защото Вера е омъжена за българина Атанас.

Вера Костов обаче много често използваше думата “пълисмън” за полицай. Тя ня казваше “няма”, а ползваше по-остарялото и диалектно “нема”. Сред останалите думи, които се открояваха в речта й бяха “хлеб”, вместо “хляб”, “место”, вместо “място” и т.н.

Диалектите са едно от богатствата на един език. Малко са държавите като България, в които има толкова много и разнообразни диалектни форми, които придават освен цвят и пъстрота на изказа, така също и една неповторима вербална уникалност. Влиянията на чуждите езици и най-вече на английския, които нахлуват със зачестяването на пътуванията отвъд Атлантика, особено между двете Балкански войни и след Първата световна война, придават още по-голям колорит на изказа и “отварят” българския език към света, не за злонамерени и вредни влияния, а за осъвременяване и разумно модернизиране. 

Коментари във Facebook