Доверието

Доверието

Остават броени дни до крайния срок, в който учителите творци могат са изпратят своите произведения, с които да участват в конкурса на “Анубис” и “Булвест”. Днес представяме още един текст от надпреварата.

Мрежата на учителите новатори – Teacher.bg е партньор на конкурса.

Днес ви предлагаме творбата на Свилена Дечева – старши учител в Център за работа с деца, гр. Разград.
—–
Доверието

Учителят не се следва,
той създава у вас
желание да изследват
е
                                           ОШО
 
Какво е доверието? Според речниците – вяра в нечия искреност и добросъвестност.  Убедени сме, че то е много повече. Доверието е нещо едновременно крехко и мощно. То ни дава власт. Власт, която трябва да използваме много внимателно. Доверието има нужда от всекидневно доказване и веднъж изгубено, се завоюва изключително трудно. Защо тогава  толкова силно се стремим към него? За хората е важно да могат да се доверят някому. На свой ред, съзнанието, че някой ни се доверява, ни прави по-уверени в себе си.

Колко по-важно е това за учителите. Как бихме могли да постигнем успехи в работата си, ако нямаме доверието на учениците си? Защо, когато се подготвяме за бъдещата си професия, никой не ни учи как да го печелим и задържаме? Колко е полезно то. Колко е опасно. Казват ни: доверието е най-важният образователен ресурс. Звучи добре. И е вярно. Как обаче го използваме? Да припомним мисията на образованието – да възпитава зрели личности,  самообучаващи и саморазвиващи се. Какво всъщност правим ние, учителите? Как въздействаме върху децата, дошли при нас с отворени умове? “Произвеждаме” свои копия, научаваме ги да са еднакви и послушни. Учим ги как да бъдат последователи. И смятаме това за успех. Така, някъде по пътя, изгубваме не само доверието им, а и желанието им да се учат и развиват.

 Нека признаем, че трябва да се научим да предизвикваме и управляваме доверието. Преди въобще да се заемем с обучение и възпитание  на учениците, ние трябва да изградим пълноценна връзка с тях. Такава, базирана на взаимно доверие. Детето идва при учителя с надежда и страх. Кое от двете ще подхраним, зависи от нас. Страхът ни дава власт, но води до съпротива. И в борбата за надмощие ние забравяме каква всъщност е била целта ни като учители. Как да покажем на детето срещу нас красотата на света, как да му предадем любопитството, радостта от научаването на нови неща, удовлетворението от успешно приложените знания и умения?  Ако не ни вярват, нима има значение какво казваме? И най-ценното познание не намира дом в умовете на децата, ако не ни слушат със сърцата си. Доверието, като взаимоотношение, е дълбоко емоционална връзка. А трябва да признаем, че емоциите определят отношението ни към нещата.

Да предположим, че сме изградили това доверие помежду ни. Имайки пред себе си ученици, които ни се доверяват, ние заставаме пред важен избор. Как да използваме властта си над тези деца? Можем да ги подчиним на нуждата си от самоутвърждаване, на егото си. Това често се случва. Учителят се стреми да “формира”, да “създава”, като че ли децата нямат нужда да бъдат себе си. “Бъди като този, или онзи…”. Опитваме се да възпитаме най-добрите математици, литератори или музиканти, и забравяме, че всеки трябва преди всичко да е най-добрият “себе си”. Можем да бъдем творци единствено на собствената си личност. Дори това често се оказва непосилно за много от нас. Има нещо погрешно в начина, по който учителите възприемат себе си. Ние не сме създатели, задачата ни е да помогнем на учениците си да се самосъздадат. Всичко друго би било насилие- духовно, емоционално, дори и физическо. Децата са бъдещето. Те ще живеят там, където ние няма да стигнем. Защо сме толкова сигурни, че знаем как точно да ги подготвим за него? Самолюбие и несигурност. Това са  големите врагове на учителя. Те го тласкат към най-честата човешка грешка – манипулацията. Има много начини да манипулираме едно дете. Особено чрез доверието, което сме създали у него.

А как би трябвало да бъде? Трябва да сме изключително внимателни с учениците си. Да ги уважаваме и да им го показваме всекидневно. Да ги подпомагаме, но да не ги насочваме твърде интензивно. У всяко дете има някаква нагласа  за собственото   му развитие. Защо да я изкривяваме? Защо да не работим с него точно в тази насока? Не трябва да изискваме от учениците си да следват строго стъпките ни, иначе те никога няма да стигнат до самите себе си.

Доверието може да бъде изключителен стимул за едно дете. Чрез доверието към учителя децата се учат  на доверие в самите себе си. Развиват способността си да мислят и действат самостоятелно. Възползват се от  естественото си право да не се съгласяват с нас, да спорят и да защитават убежденията си. Споровете с учителя могат да бъдат  истинска школа, в която учениците да изпитват себе си в различни ситуации без да се страхуват, че ще изглеждат глупави или слаби. Предизвиквайки учителя, учениците опознават себе си, а и самия преподавател. Един умел подход в тази насока би могъл  да е много полезен. Някои твърдят, че децата си позволяват да предизвикват само онези, на които имат истинско доверие. Ние сме склонни да приемем това твърдение. Този подход към обучението не трябва да бъде самоцелен и изисква постоянна подготовка и работа над себе си от страна на учителя. Само уверен в себе си преподавател би могъл да възпита самостоятелни личности. Това е единственият начин учениците ни да ни надминат.  Така и двете страни взаимно ще разширяват мирогледите и способностите си. В това се състои същината на нашата работа.

Ако имаме смелостта да използваме пълноценно доверието като образователен ресурс, ще осъзнаем, че то всъщност няма  граници. Винаги ще има какво да научим един от друг. Ще разчитаме на учениците си и те на нас. Всеки сам ще избира своя път и ще върви по него съзнателно и целеустремено. Различни пътища, но близки хора.

Публикуваните творби до момента

Творбите се изпращат до 24 август по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com

 

Коментари във Facebook