Вяра и невяра

Вяра и невяра

Представяме на вашето внимание поредното произведение от конкурса за учители твоици на издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000”.

Мрежата на учителите новатори – Teacher.bg е партньор на конкурса.

Този път ви предлагаме творбата на Димитър Кирилов Иванов, учител по български език и литература в ОУ “Стоян Михайловски”, град Пловдив.
—–
Вяра и невяра

Преди да опитам, никога не твърдя, че  не мога да бъда полезен. За мен желанието да опиташ  има смисъл само  по отношение на борбата със самия себе си, но не приемам примирението, защото то е болест на духа и признак на безпомощност.
 
Когато не знам какво да кажа, си мълча. Ако искам да споделям вяра и убеждения, свързани с добруването на човека, го правя, без да се натрапвам. И понеже  ценя всички ученици и родители, и вярвам, че ще предадат на реалисти, оптимисти и песимисти, (последните ги насърчавам и ги уверявам, че са еднакво необходими като другите и никак не са за подценяване), ще  доверя в какво вярвам и не вярвам, в какво не искам и няма да повярвам.

Вярвам, че всички възрастни трябва да дадем безкомпромисен пример на децата ни, като воюваме решително в себе си с отчуждението, покварата, бездушието, лицемерието, невежеството. И само с тези недостатъци ли? А завистта, та нима забравихме мъдрото, отрезвяващо напомняне на Начо Културата, че тя няма почивен ден? За алчността, (кой ли се е наситил на имане?), не искам да упреквам, но нека се попитаме – почнахме ли по-често да даваме, вместо да взимаме?

Вярвам, че трябва да обичаме и насърчаваме безрезервно както трудолюбивите, така и ленивите ученици , без да обременяваме никого с повече задължения, отколкото може да понесе. Вярвам, че трябва и можем да поумняваме, че трябва да се отучим от  разглезване и извращаване в постоянното търсене на развлечения и можем  да се научим да споделяме доброто помежду си, можем да даваме добър пример и да бъдем за пример в честност, искреност, справедливост, доброта, миротворство.  За жалост душевното ни  състояние губи равновесие и сигурност, щом в една анкета за различните класове –  5-ти, 6-ти, 7-ми, 8-ми клас – от 5 до 17% ученици отговарят, че  биха споделили  проблемите си с родители, от 15 до 55% с приятели, а не биха споделили с никого от 23 до 46%.  Можем и трябва да се поучим от тази тъжна, студена и обезсърчаваща оценка, говореща ясно за отчуждаването и обезверяването на децата. Можем и трябва да се променим.

За да научим децата  да бъдат верни и благодарни за всичко, съм убеден, че не трябва да се предаваме и отстъпваме пред човешките низости. Вярвам, че може да  научим децата, че трудолюбието и жаждата за духовно усъвършенстване са почит към живота, че раждането не е нещастие, а съкровено тайнство, че любовта е съпричастие, отговорност и обвързване със себе си, с другите, и с Бога.  Вие, читателите, също може да повярвате и така ще увеличим и утвърдим волята ни за по-добър живот.

Вацлав Хавел вярваше в справедливостта и човеколюбието, като ни завеща: “Не трябва да предадем на бъдещите поколения една егоистична Европа, която е сляпа и глуха за нуждите на останалите.” Можем ли всички българи да се попитаме дали вярваме и действаме в името на една справедлива и достойна национална кауза  в многообразието на Европа?

Та нима достъпното, качествено и развиващо се образование е станало вече главна цел на тази кауза? Много хора, в това число най-вече родители, учители и ученици, виждат, че образованието не е приоритет, че засега обличаме добрите си намерения само в красиви приказки, неподплатени с дела. Показателен е фактът, че новият закон за образованието не се подлага на широко обсъждане и дълги години се отлага да бъде приет в парламента.

Обогатяваме ли образованието не само с така наречените иновативни решения, но и с повече човеколюбие и толерантност, “с водене на духовен, а не объркан и неопределен живот” (Серафим Роуз), с повече взискателност и чувство за лична отговорност, с висок дух на разнообразие, като  приемаме различието и отхвърляме  безразличието? Очевидно е, че такова образование все още не ни се удава, че повечето родители, а понякога за съжаление и учители, възпитават погрешно децата “в удовлетворяване на техните желания и обикновено е достатъчно детето да каже “Аз искам” или “Аз не искам”, за да накара услужливите си родители да му разрешат да постъпи както си иска.” (Серафим Роуз)

Вярвам, че духът на образованието приема гъвкавото и продуктивно мислене заедно един с другиго и се бори за по-достоен живот: “Умът е този, който прави тялото богато.” (Андрю Карнеги). Няма отворен за света човек без разбирането, че трудолюбието, постоянството, неуморното желание и неукротимата воля за успех, са ключ към успеха. Вярвам, че всеки учител, ученик и родител разбира, че “Не можеш да тикаш някого по стълбата, ако той не проявява поне малко желание да я изкачи.” И тук ще ни помогне увереността, че животът е порив към самоутвърждаване, че необходимостта от близост е пропусната възможност вчера, но постижима реалност днес и само от нас зависи дали ще я осъществим, или пропилеем.

Вярвам, че най-голямото зло днес е безразличието, безучастието, нежеланието да обичаш живота, хората и това, което правиш. Да познаваш слабостите си и да не предприемаш нищо, означава да се примиряваш и отчуждаваш от живота. Конфуций твърди, че “Истинското познание е да разберем размера на нашето невежество”, а Достоевски уверява, че “Ние всички, особено аз, сме отговорни за всичко и за всеки.”

Не вярвам, че всички сме приели пороците за свой проблем (общоизвестно е наложилото се  мнение, че “грехът е слабост на другите, аз съм си наред”), не вярвам, че водим война със самите себе си. Уви, не във всеки един от нас, доброто се бори неуморно като Сизиф със злото и  се опитва да го изхвърли, да го изчисти от душата, защото тя страда, негодува от нанесения срам и копнее за чистота. Питам,  не се  ли срамуваме понякога  от себе си и защо приемаме самодоволно и безочливо гордостта като заслужена придобивка?

Не искам и няма да повярвам, че посрещаме провала без упорството да го превъзмогнем. Който се проваля, без да се съпротивлява, и се предава пред трудностите, губи самоуважение, а най-вече уважението на другите.

Искам да виждам как в победата сме великодушни и зачитаме победените, защото животът е колело. Рано или късно и ние ще бъдем победени, рано или късно ще платим висок данък, ако задушим и похабим милостта и любовта с високомерие. Разбираме ли всъщност какво губим, като печелим и защо толкова ненаситно гледаме на живота като  възможност да се поставим над другите?

Често пъти, изпадайки в неверие, немилост и затруднение, търсим спасение, но безвъзвратно сме забравили откъде сме тръгнали, нямаме никакъв спомен за изречена от нас дума на благодарност и признателност, и тогава, макар и късно, с мъка на сърцето се терзаем за пропуснатото.

Ето защо аз, моите ученици и техните родители не искаме и не допускаме равнодушието да замести мечтите ни. Не можем и никога няма да забравим споделените мигове на взаимност, близост и подкрепа в украсата на класната стая, в подаряването на книги за рождените дни, в сплотяването на класа, в подготовката и тържественото посрещане на 50-годишния юбилей на училището. Най-хубавото блаженство, което сме си доставяли, е споделянето на любов и доверие. Уверяваме Ви, никога не си отнемайте и не пропускайте възможността да споделите нежност, доверие и радост. Никога не се колебайте да откривате чувствата си на обич и не се уморявайте да я изживеете един до друг. Бъдете заедно до края на определения  път и  верни на себе си и другите в името на щастието, в името на вярата.

Публикуваните творби до момента

Творбите се изпращат до 24 август по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com

 

Коментари във Facebook