Бележки за занаятчии, необразовани откриватели и образовани граждани

Бележки за занаятчии, необразовани откриватели и образовани граждани

За четвърта поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” организират Конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на училища и детски градини от цялата страна.

За втора година teacher.bg e сред партньорите на конкурса.

Творбите се изпращат до 24 август, а до тогава ще представим няколко подбрани от организаторите произведения.

След като вече ви запознахме с една от творбите, сега предоставяме на вашето внимание и това на Екатерина Бояджиева, учител по философия в ГПЧЕ “Ромен Ролан”, гр. Стара Загора.
——————–
Бележки за занаятчии, необразовани откриватели и образовани граждани

В своята “Естествена история” Плиний Стари (I век) разказва за художника Апелес: “Завършените работи той излагал в открита беседка и сам, скривайки се зад картина, изслушвал забележките на минувачите, тъй като считал публиката за по-внимателен съдник от самия  себе си.

Веднъж, казват, зрител – обущар отбелязал, че на сандала от вътрешната страна е изобразен един клуп по-малко от необходимото. На следващия ден, възгордял се от това, че посоченият от него пропуск е поправен, обущарят започнал да обсъжда и другите части от изображението. Тогава разгневеният художник излязъл от прикритието си и възкликнал: “Обущарю, до сандала съди!” – думи, които се превърнали в поговорка.

Този разказ има многозначителни литературни приложения и философско-естетически интерпретации, всяка от които използва ироничния елемент на анекдота. В своята “Притча за обущаря” Пушкин превръща легендата в поетическо иносказание за обществото и човешките различия.

Картина обущарят съзерцавал
И грешка във обувките открил.
Художникът в миг грешката поправил,
но обущарят важно продължил:
“Лицето ми се вижда малко криво.
Не са ли твърде голи тез гърди? . . .”
Тук Апелес го спрял нетърпеливо:
“Ти, друже, до обувките съди!”
Приятел имам, нека да прощава,
Но той със чудна вещина познава
не знам какъв предмет. На думите е скъп.
А обществото взе да преценява
Съвсем по обущарския калъп.

А.С.Пушкин 1829г.     

Притчата за обущаря и художника би могла да доведе и до други размишления и дебати, отнасящи се например, до принципите на образованието и възпитанието, не само у нас. Питам се, а отговорите ми, нови въпроси отварят. Трябва ли да е ясно кой каква позиция изначално е заел в обществото и в зависимост от това да се определят шансовете му за успешна социална реализация? Дали механизмът, по който става възможен житейския избор на човека – да бъде художник или обущар, или пък да се занимава с обществените дела, се оказва задвижван от вън, а не е способност на самия човек? Трябва ли разделението като принцип в човешките общества да се пренася като усвоен модел и в училището, т.е. то да бъде тясно профилирано и основно да дава професионална насоченост? Нима не е по-добре то да способства за това, ученикът да се самоопределя и насочва отвътре – свободно и разумно? Какво образование ни е необходимо, за да е възможно завършилият училище днес да е едновременно полезен за себе си, но и подготвен за едно ангажирано гражданство в очакваното от всички по-добро общество?

Сигурно на поставените въпроси може да се отговори и с едно  изречение: Нужно  е добро образование, за да бъдат хората мобилни и значими както в личен, така и в по-широк социален план. Но какво днес е добро образование?

Пак се връщам към притчата за обущаря и художника. Избирам една от историческите й развръзки, давайки си сметка, че някъде са се случили и други. Диалогът между героите на древния разказ се превръща в анахронизъм още през времето, когато в Европа се заговорва за радикални преобразования в обществото и за модерно демократично училище. Може би това е станало ясно още когато часовникарят Уат изнамерил парната машина, бръснарят Аркрайт – предачната машина, бижутерийният работник Фултон – парахода…

Със сигурност обаче принципът на разделение на труда, при това пренесен в образованието престава да бъде ценност още през 17 век, когато  феноменът в историята на политическата икономика, ангажиран пряко и с реформата на английското училище Джон Белърс го определя като причина за атрофията на двата полюса в обществото. За него, превърналият се в норма призив към обущаря, да съди до сандала не е нищо друго освен занаятчийска мъдрост имаща стойността на ужасна дивотия в епохата на Просвещението. (Говорим за Европа, разбира се.) По същото време и пак тук, Джон Лок нарича модерното училище “ковачница за джентълмени”, предвиждайки там точно да се “създават” хората на бъдещето, еднакво ценни за самите себе си, заради култивираното умение достойно да се борят за своето лично щастие и успех, но и за страната си, отново заради това.  Доста дълго се е ковало там. Изковани са принципи, валидни за европейския тип култура изобщо.

Образованият, най-вече днес, не може да бъде само пасивен потребител на знания и опит. Той преди всичко е човек успяващ да се справя с дела важни за повече хора, касаещи по-общи от личните интереси. Това конкретно означава, че от просветения човек се очаква не толкова и не само да бъде тясно профилиран специалист, а по-скоро да има широки интереси, да е с нагласа за промяна и развитие, адаптивен и толерантен, разчитащ на собствените си инициативи и отговорно ангажиращ се, а не вечно хленчещ и недоволен.
 
Днес Европа залага на знанието, защото това е нейното дълговечно достойнство. От тук тръгват големите открития, преобразили света, тя е родител на демокрацията, както и на ценности и култура, добили характера на общочовешки. Корените на тези безценни плодове безспорно са в знанието, чийто демократичен статус е с най-стара традиция именно тук. Първи гърците определят точното място на училището в публичния живот като благотворна среда за култивиране на граждани. Младите атиняни, достигнали пълнолетие, били напълно подготвени да навлязат в политическия живот… Но нека да не се увличаме повторно по очарованието на древността. Все пак гръцкият полис е мястото, където педагог наричали роба, който водел за ръка децата до училището. Предпочитам, днес да сме признати поне за занаятчии в “ковачницата за граждани”.

Коментари във Facebook