Бариерата (нова творба)

Бариерата (нова творба)

За шеста поредна година издателска къща “Анубис” и издателство “Булвест 2000” организират Националния литературен конкурс за учители-творци, в който могат да участват със свои произведения действащи учители и директори от цялата страна.

Тази година конкурсът се посвещава на 100-годишнината от рождението на големия български писател Павел Вежинов. В негова чест за първи път имаме и тема на конкурса, която съвпада със заглавието на един от известните му романи – “Бариерата”. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.

За трета поредна година Мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на конкурса. Както и в предишни години Ви предлагаме някои от произведенията в аванс.

Мариана Димитрова Дафчева е старши детски учител в ЦДГ „Никола Вапцаров”, гр. Асеновград.

Бариерата

Краси се появи точно в мига преди училищния звънец да възвести началото на поредния учебен ден в стая 29 на първия етаж в „Първа елитна гимназия“, намираща се вляво от първото кръгово, на пешеходка разстояние от навярно първия (или поне за нея: тя други не знаеше) психодиспансер.
– О, Красимира се появи в часа за сериозни занимания!
Шумен смях и дюдюкане ескалираха в стил Ролинг Стоунс и стаята за миг й се стори ужасяващо малка (Изяж си кексчето, Алиса).
– Ех, учудвам се, че те виждам в часа си. Все пак „велики“ поетеси като теб…
– Благодаря Ви, госпожице Точева.
– Нищо, пак заповядай. Много съм притеснена за бъдещето ти. То, поезията, е от ден до пладне. Ами после, какво ще стане с теб?
Повдигна очи и се вгледа в лицето отсреща. После раменете й, до преди малко увиснали под тежестта на лимонено руси плитки, щръкнаха предизвикателно.
– Е, ако за нищо друго не ставам, все една учителка по математика ще стана.
Класът притихна онемял. Тишината тежеше като „производна на нова функция, вероятно положителна (или пък отрицателна) за всяко x в дадения интервал, където разстоянията от т.M до върховете A, B и C на връх Олимп са съответно равни на 1, 2 и 3.
– Как смееш да ми говориш така?! Имаш ли представа колко е трудна професията ми?! Такива малки пикли като теб, със съмнителни поетични напъни, ги схрусквам на закуска. Вън! Вън от кабинета ми. Веднага! Прекрачи всички бариери! Ще обясняваш на директора. Тръгвай!
***
Гардеробът е леко отворен.  Много мъничко, но напълно достатъчно да се провре закачливото ухо на Йори. Естествено на гърба му са се покатерили Мечо Пух, Тигър, Прасчо, Зайо и Кристофър Робин – римейк на бременски музиканти в действие. На върха, в ролята на петела, бухалът ще възвести края на патологическата безпричинна тревога и страх: „Кралят умря! Да живее кралят!“ Почти срамежливо ще оповестя на верните в математиката поданици, че след дълго мъдруване по повод „Да бъда или да не бъда“, отсичам главата на непослушната Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче. Хряс! О, пардон, пред дилемата да говорите сега, или да замълчите до гроб, избрахте второто.
– Красимира!
– Да, татко.
– Какво да?! Срамота.
Шум от течаща вода. „Мама мие чинии. Не, мама отмива отговорността си. И мълчи. Сега мълчи, а преди… Защото…  мама отгръща с любопитство ученическите ми тетрадки и страните й грейват.
– Наско – тича при татко. Косата й с цвят на опушен лешник тежко поклаща къдрици надолу по гърба, в опит да стигне възелчето на престилката „Маги“ (само най-добрите майки ги носят ). Защо мама чете пресекливо първото ми стихотворение?! Защо мама се вдъхновява дотолкова, че с риск да я хванат излиза 15 минути по-рано от работа – пощата затваря в 18 ч., и с пресъхнал от надежда език лепи марки по пликове А4, в които се мъдрят нескопосаните ми рими. Защото знае – аз съм специална. Скоро ще зазвънят непознати, които ще разпитват за мен, ще ме хвалят, ще ме награждават. Стиховете ще се появяват на страниците на престижни и не толкова престижни вестници и списания. Мама знае. И мама казва: Тя е дарена. Осенена от светлината да вижда в невидимото (цитатът е по памет). Да, мама знае. А сега… отмива отговорността си ведно с остатъците вечеря. И мълчи.“
– Краси, смятаме, че ще е най-добре… искаме да се извиниш…
– Да се извиня?! Но татко…
– Да, ще се извиниш.
– Няма!
– Напротив, ще го направиш, утре. Ще помолиш госпожица Точева  да ти прости. Това е. Край. Никакви преговори повече.
Тази нощ пустотата в стъклата се блещеше уродливо, напомняйки сребриста пътека към вечността .
„Когато хората ме разберат, ще кажат, че съм постъпила правилно. И когато попитат защо го направих, ще кажа: Обичах ги. Обичах ги всичките си стихотворения. До едно.“
***
– Госпожице Краси?!
Ококорено детско личице с любопитно подскачащи питанки в гълъбово-синьо, наместо очи изпитателно се взираше в лицето й. Отметна тежки къдрици с цвят на опушен лешник.
– Само, ако може… не казвайте на класната. Тя и без друго вече ми спомена да не си губя времето с такива неща… били несериозни.
– Прекрасно стихотворение, Таничка. Благодаря ти, че го сподели с мен. Ти си специална, знаеш ли, ти си осенена от светлината да виждаш в невидимото.
После госпожица Иванова, или както я наричаха учениците й – госпожица Краси, се присегна и придърпа в нежна прегръдка крехкото детско телце. А по чуканчетата (някога, много отдавна, преди да изгори стиховете си, преди пожара… дори преди Алиса и фалцетните ритми на бременските музиканти, бяха ръце) лекичко се разсипа смехът на лимоненожълти плитки. Зад тъмните стъкла, от почти невиждащите зеници неусетно наля и се отрони кротка въздишка. Соленината й остави по неравната от белези скула белезникава пътечка и утихна в онова, което отдавна баща й наричаше „любимата ми трапчинка“.

Коментари във Facebook