По тази най-важна връзка в живота на едно дете отдавна вече най-същественото е казано. Мисля, че тук няма защо да се чакат съществени институционални промени /освен наказателни, разбира се, там където просто се плаче за това/. Когато липсват средства, се храним с възможностите на обичта, а тя ни зарежда с вяра, че можем да променим нещата въпреки всичко. Искаме или не искаме, на този етап е така. Много родители са абдикирали от задълженията си. Има доста такива и в колегията. Пожелавам си, ако е възможно, животът да ме среща по-малко с тях. Човек не трябва излишно да страда за това, което не е по силите му да промени, защото не зависи от него. Усилията трябва да се съсредоточат там, където всичко зависи от нас самите. Това спестява излишни разочарования, които изхабяват емоционално и ни дарява усещане за удавлетворение, което е най-добрия лечител на болката. Аз се опитвам да правя това. И понеже съм с емпатийна нагласа, осъществените полезни комуникации са много повече, което ме зарежда позитивно. Имам, разбира се, неосъществени мечти, но какво би бил животът без тях.
Един от аспектите на тази триада са парите, независимо дали ще ги наречем дарение или спонсорство.Колега днес ми сподели, че вчера е била на родителска среща в първи клас,която е преминала изцяло под мотото " Дайте да дадем ".След уточнението, че който се интересува от детето , може да отиде в приемното време на учителката, се е преминало по същество: да се съберат пари за облицоване на чиновете с мебелно фолио, да се претапицират столчетата, да се закупят маркери за дъската...Явно и материалната база е в кръга на нашата отговорност.То не остана отговорност на земята, която да ни подмине.
Да, няма как да отминем въпроса.
В РБ по конституция образованието е задължително до 16 год. възраст. Пак по презумпция то е и безплатно. /Г-жо Колева, не обвинявайте и за това противоречие учителите - те не са писали конституцията!!!/ Средствата за поддържане на училищата /вкл. МТБ/ идват или от общински бюджет, или от министерството. Но не стигат. Базата по правило е амортизирана, децата седят на счупени столове и чинове. Стените са олющени и грозни. Не е приятно. Как да изградиш естетическо чувство у едно дете? Как да му е приятно в училище?
Смятам, че вие разбирате това. Както и фактът, че учителите не искат тези пари за себе си. Дразни ви това, че го правят учители. Ако създаването на приятна среда не е отговорност на родителя, то тя не е и на учителя. ТОВА Е СПОДЕЛЕНА ОТГОВОРНОСТ. А ако не приемате това, преместете детето си в частно училище, където срещу определената такса ще имате по-добра МТБ.
И тук се появява отново мисълта за отговорността да си родител... Правило ли ви е впечатление, че когато на улицата някое дете извърши нещо нередно, винаги ще се намери някой да зададе въпроса: "На това ли ви учат в училище?". Повярвайте ми, като чуя подобна реплика и пулсът ми спира! Къде отива отговорността за възпитанието на детето от страна на родителя? Не е ли той човекът, който трябва да научи своето дете на допустими и недопустими норми на поведение? Когато се случи нещо неприятно се търси вина у учителя... Когато детето извърши нещо хубаво, адмирациите са за родителите... Тъжно, но факт...
В крайна сметка не бива да забравяме, че учителят си е учител.Той не може да замести родителя, нито да изпълнява дори част от неговите функции. Според мен трябва винаги да се спазва някаква граница между учителя и ученика. Да, можем да бъдем приятели, но той не бива да забравя, че съм учител. Затова смятам, че е много трудно да бъдеш учител на собственото си дете, даже понякога си е направо вредно - и за детето, и за родителя.
Първо искам да изразя адмирациите си към тази изключително точна класификация на българския родител. За съжаление твърде бързо един учител стига до подобни изводи за родителите, но когато изразиш мислите си по този повод гласно, всички родители настръхват. Никой не се разпознава във втория или третия тип и се сърди, че един учител си е позволил да критикува методите му на възпитание или маниера му на общуване със собственото му дете. А иначе всеки може да критикува учителя и неговите педагогически и професионални похвати. Това е мъката на всеки класен ръководител: полупразна класна стая на родителските срещи, неотговарящ или вече несъществуващ телефонен номер, родител, чието лице изобщо не сме успяли да запомним за 4 или 5 години /по ясни причини/ и др.подобни. Аз намирам за крайно неестествено да се очаква учителите да са активната страна в комуникацията учител-родител /където предметът винаги е детето/. Та нали отговорността и ангажираността на родителя към проблемите на детето му би трябвало да са заложени в природата му, това не е само работа и задължение. И този интерес трябва да е с превантивен характер, а не само при вече възникнал проблем. Аз също съм родител и знам за какво говоря. Все още държа на мнението си, изразено по една подобна тема във форума, че учителите, за жалост в твърде много случаи, познават децата по-добре от техните родители.
Темата е от тези, които ще са вечно актуални, но трябва да се коментира с акцент върху конкретни проблеми, защото често се остава в рамките на клишетата, които всички сме чували, а да преповтаряме в един глас всеизвестни истини най-малкото не е интересно. Сега конкретният въпрос беше за споделянето и за доверието. Съгласна съм, че в никой случай не бива да залъгваме любезно децата /и учениците/ или да ги плашим с лъжи и по този начин да ги манипулираме грубо. Честността е най-добрата стратегия, дори ако се налага да признаем собствената си грешка. Съществено важно ми се струва да се обясни на детето /или младия човек/, че и родителят и учителят са човешки същества и не трябва да се гледа на тях като на полубогове, които нямат право на издънки или недостатъци. Така те ще разберат, че и ние няма да ги съдим твърде строго, ако сгрешат. Това пък би намалило страха в общуването. Ако успеем да убедим ученикът, че даденият проблем трябва да бъде споделен с родителя, е най-добре, но точно тук идва ролята на страха. Определено не мисля, че трябва да се изживяваме като родители на учениците си, нека всичко върви по естествения си ред и не изземваме чужди функции. По-добре би било да се опитаме да бъдем приятели, но да не им позволяваме да забравят йерархията на учебната институция. Това всичко е в идеалния случай и често е твърде трудно изпълнимо, особено когато децата не са привикнали на подобни отворени отношения в къщи. Родителят трябва да е научил детето си на това, че да понесеш отговорността за провинението си е по-достойно, отколкото да се оправдаваш с други хора и обстоятелства; учителят не може да научи никого на това. И ето че пак се връщаме в началото: нито един учител, бил той и най-добрият, не може да възпита учениците, както на някои хора може би им се иска. Нека всеки поеме своя дял от отговорността в училище.
Установих ,че поставената от мен тема " Отговорноостта да си родител " е още тук и то в този форум . Ето и част от моята постановка : "Доверието да продължава независимо какво се случва в живота на детето ни. Как до го предразположим да разговаря с нас по по лични проблими. Как някои родители успяват да приучат децата си да казват директно истината за това какво се случва, а други не? На всяка цена ли , трябва да защитаваме позицията на детето си!?" Има огромен % припокриване ,но аз съвсем нямах впредвид естествено общуването с учители и ридители, а тръгнах от корена - семейството! Дано тази тема има по-голям успех!
Като поздрав за всички, които като мен все вървят с глава към стената, вярвайки че ще е за добро...
http://www.misli.hit.bg/anyway.html
Atlantic, "Мечо Пух " също помага! Той най-добре се чете от пораснали - няма значение от възрастта. Върши работа за да се самовъзпитаваш, да възпитаваш , да привличаш "пчелите"; " да те " хапят " и да оцеляваш , но да научиш и другите на това :)
Да,така е... взаимствах от твоята тема, но то е защото търся провокацията непрестанно и все си викам:"Ами ако се хванат?" Да,ама не щат... Защо ли?
Говорете, ХОРА, говорете!!! В спора и в разговора може да се роди истината... Съгласна съм с crocsi за доверието. Как се изгражда то? С мълчание? Нееее... Трябва да се разговаря, да се води диалог, да се изслушват страните. Това се нарича общуване! И колкото повече, толкова повече, както казва Мечо Пух
