Удивителна е упоритостта, с която този кабинет върви към това, от което най-много се страхува - политическа криза. Няма по-голям кошмар за БСП от това отново да бъде съборена от власт чрез уличен натиск и да се маргинализира като политическа партия. И в същото време като хипнотизирана и обречена върви именно в тази посока. В крайна сметка всички опасения относно управленската компетентност и професионализъм, коалиционната ефективност и вътрешното единство получиха потвърждение - лъсна наяве истината, че кабинетът е ампутиран от социална чувствителност и решава проблемите с протестите на парче. Виждаме и един премиер, комуто липсва управленски и социален опит и житейска мъдрост. От екраните ни гледа сякаш раздразнен представител на аристокрацията, обиден от нахалството на плебеите. Може и така да е, българското учителство едва ли е получавало толкова обиди в своята история.
Първите видими признаци за некомпетентно и непрофесионално управление можеха да се забележат още през пролетта, когато премиерът имаше шанса да направи сериозен ремонт на кабинета, за да даде отдушник на натрупаните социални недоволства, да предприеме реформи в закъсалите сфери и да повиши шансовете за предстоящите местни избори. Премиерът отказа да направи това, обяснявайки, че няма да действа под натиск. След изборите той ще бъде принуден да търси спасение в обновяване на кабинета, но точно тогава ще бъде под истинския натиск на ескалиращите социални протести и отговорността за загубата на изборите.
Сега кабинетът жъне плодовете от недалновидната си политика в областта на образованието. Той именно, а не синдикатите, обещаваше да се повиши чувствително делът за образование в държавния бюджет. Сега се оказа, че изобщо не е имал такива намерения. Този кабинет именно допусна скока на инфлацията. Той се оказа неспособен да реагира на външните фактори и свиваше безпомощно рамене, когато енергийните монополисти предизвикаха масово поскъпване. Бизнесмените не можело да си позволят да губят, обясняваха ни новоизлюпените тълкуватели на капитализма. И всичко трябва да понесат обикновените граждани, чиито заплати си оставаха същите. Как да не реагират тези хора? И откъде накъде един бизнесмен не може да си позволи загуби? Това само в България може да се случи - държавата крепи своите спонсори монополисти, а техните бизнесумения се свеждат до простата операция да вдигат цените, без да поемат каквито и да било рискове. Този кабинет си позволи да вдига акцизите, изпреварвайки сроковете на ЕС, като обясняваше, че сега хората по-лесно ще свикнат. Те свикнаха...
Този кабинет капитулира изплашено при първия натиск на таксиджиите и шофьорите. Тогава не мислеше, че другите слоеве също ще започнат да предявяват своите претенции.
Решило, че учителите не са така опасни, правителството генерално сбърка тона и надяна маската на надменността и презрението. Именно това се оказа фаталната грешка. Учителите можеха да приемат всякакъв компромис, но не и унижението и стъпкването на човешкото им достойнство. Оказа се, че този кабинет въобще не е търсил решение на кризата, а е следвал линия на размотаване и протакане. Грешен е и опитът въпросът за учителските заплати да се обвързва с реформата на образованието. Реформата е работа именно на правителството, но то се страхува да я предприеме, защото всеки реформатор губи популярност.
Тотално е сбъркан и пиарът на кабинета и му носи само негативи. Провалиха се опитите учителите да се представят като алчни некадърници, докато в действителност става дума за физическото оцеляване на българската интелигенция. Грешка е опитът учитилите да се противопоставят на другите социални слоеве и родителите. Само 6% от населението са против повишаването на заплатите на учителите. 35 на сто са за 100-процентно увеличение, а 17 на сто за 75-процентно увеличение... Стачката навлиза в драматичния си период и все повече обществени слоеве ще я подкрепят. Грешен и порочен е опитът да се плаши населението с хиперинфлация и финансова катастрофа. Кабинетът не спомена нито веднъж, че могат да се търсят сериозни резерви и да се вземе нещо от разплутата държавна администрация и да се ограничат безумните й разходи, каквито няма в нито една цивилизована страна. За последните 7 години населението е намаляло с 470 хиляди души, а чиновническият апарат е нараснал с близо 46 хиляди души.
Естествено е, че ескалацията на стачните протести ще привлече вниманието на опозицията. Но властта упорито отваря пространства пред нея със своето бездействие - парламеннтът отказва стачката да е негов проблем, премиерът се скри от стачниците, президентът неглижира изпълнителната власт.
Нима ще се окаже накрая, че партията, която най-много обича властта, не знае как да я упражнява. Че партията, която претендира да е социална, въобще не може да намери общ език с онеправданите. И ето, че кошмарът от 97-а добива реални очертания.


*Позициите на автора не ангажират НДСВ.