Людете не чуха песента на Бога и никой не я прибра в душата си…

Публикувана на: 20.05.2011, от walegi
Кoментари:0

 

Людете не чуха песента на Бога и никой не я прибра в душата си…

Скъпи  мои  приятели,  познати  и  непознати, Само преди два дни метафоричният език на Атанас Далчев ( почти непознат за мен автор ) посъбуди  дремещите души на българските ученици…Бих казал и на българските учители… По повод предстоящия празник на българската писменост, просвета и култура, ще си позволя да Ви провокирам…С нещо като притча…С един текст, който не е необходимо да прочетете докрай…ако така решите. Това е просто един “проект”, който не цели ПРОМЯНА в поведението на учениците, а по-скоро В МИСЛЕНЕТО И ПОВЕДЕНИЕТО  НА УЧИТЕЛИТЕ !!! Сигурен съм, че ще бъде ефективно да четете текста ( по-долу ) без да се вълнувате особено…Все едно, че Ви се оплаква от нещо колежката, съседката, или ( най ) добрият Ви приятел…Просто се правете , че Ви е интересно… И… ако нещо в този текст все пак провокира във Вас ВЪЛНА от ДУМИ, ВЪЛНЕНИЯ, ТРЕПЕТИ, или дори АГРЕСИЯ към съдържанието – МОЛЯ ВИ - СПОДЕЛЕТО ГО… С мен, или с някого другиго – все едно… О, да не забравя текста…Ето го :    Видях своя Бог, когато свиреше на лютня. Под допира на огнените му пръсти се пръскаше на едри капки сребърен дъжд. Звуците гърмяха като рев на червенокоса буря, а после песента притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали. Над Бог грееше голяма луна. Той се не криеше в нощта, когато свиреше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой не я прибра в душата си… Елмазените звукове се пръснаха като едри златни капки и Земята ги погълна . Аз Го видях, сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му – тъмни, като отчаяние, а ръцете му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света – криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места . А людете ги пак не приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен… И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха, като светли искри по водата, и Морето ги погълна…   Аз Го не видях, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият бряг стана отново мъртъв. Аз не видях своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних…   Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма – и улиците на града, за да ме чуят. И накараха ме много пъти да повторя песента – и се не насищаха да я слушат. Те всички казваха тогава: “Този пее неземна песен. Такава песен не е за човешка уста. Той пее онова, което му е пришепнал Бог. Елате да го чуем!”   Но защо те не чуха Бога, когато самотен пееше навръх стръмната морска скала? “      

 

Коментари 0