Държавата ни е в пълен хаос, тя дори не е на автопилот. Автопилотът предполага някакво движение. Ние не се движим. Затъваме и бавно протягаме ръка към отсрещния бряг.
Не брега на свободата, защото вече сякаш не знаем какво значи тя. Не сме способни нито да се огледаме за нея, нито да я потърсим. За нас днес тя е възможността, привилегията да се нахраним и дай Боже да платим някоя друга сметка.
Американският поет Уолт Уитман е казал: "Когато Свободата си отива, тя не си отива първа, нито втора, нито трета. Тя чака всичко друго да си отиде - тя остава последна. Когато вече няма помен от герои и мъченици и когато всичко живо и душите на всички хора изчезнат от някой край на света, едва тогава Свободата ще изчезне от този край на света и неверник и тиран ще го завладеят".
Когато прочетох за първи път тези думи не успях да осъзная в пълна степен тяхното значение. Днешният ден обаче ме научи. Държавата ме научи, или по-точно нейното безхаберие.
Трудно бе да разбера какво всъщност говорят пророците от миналото за бъдещия ден. Трудно бе да разкодирам всички пророчества на Васил Левски, независимо колко книги изчитах за живота и делата му.
Думите бяха прости, осъществяването обаче трудно. Не заради времевия и исторически дискурс, а заради това, че герои спряха да се раждат. Има ли такива сега? Бих казал не, но уви с този етикет се кичат множество лакеи на публичния ден.
Имаме си "супер кмет", тройно, разчетворена и петорно по-корумпирана коалиция, абсолютно несъстоятелна опозиция, която би свикала вот на недоверие и за поскъпване на депутатските кюфтета, и президент, който все по-често обвързват с криминални канали.
Ужас! Позор! Не ми се говореше днес за тези неща, но в името на човека, който се е родил преди 171 години в Карлово и умрял 36 години по-късно в София си струва да се замислим.
Васил Левски живя, страда и умря в името на една чиста кауза, в името на една бленувана свята република, в която да няма разделения, да няма роби и всички да живеят свободни под упеката на общ закон. Всичко това днес се погазва. Всичко това са само красиви стихове, с които тук таме се запълват учебниците по история и чинно служат на овехтелите и нафталинизарани речи на самозабравилите се политици.
Най-лесно бе да публикуваме добре обрисувана и патетично оформена биографична картина за живота на Дякона. Това е просто ненужно, пък и всички имате достъп до Уикипедия и какви ли не още източници на информация.
Важното е друго. Да започнем да разбираме какво са искали да ни кажат предците и най-вече великият Апостол на Свободата. За Левски сякаш времето е било тясно, той е виждал нещата още преди да се случат. Мечтаел е за демократска република, за общ съюз и балканско обединение.
В не малка степен пророческите му въжделения за политически обоснован мирен свят се припокриват с декретите на днешния Европейски съюз. Същият този, от който дебеловрати костюмирани влечуги не спряха да крадат за наша сметка. Не за нечия друга, защото всичко ще е на наш гръб и всичко ще трябва ние да върнем.
Жалко е! Нямаме си герои, само престъпници, няма на кого да вярваме. Не ни трябват и профашистки национализирани структури, които вместо да търсят идентичността си в делата на Апостола се хващат за всеки един ред от писмата му, който може да бъде изкривен до междуетнически сблъсъци.
До скоро във враг на страната се превърнаха и хомосексуалистите. Странно дали те са виновни за обратния курс на страната. Друг е въпросът до колко такива прояви имат морално естетическа обосновка.
Колко още можем да броим - много. Уви, не само словото и числата са безкрайни. Но има ли смисъл. Бяхме заливани от потопи, грабени, отвличани и изнасилвани без на държавата да й пука. Общо взето никаква разлика с живота под турско робство. Но какво от това. Постоянно посочваме черното, а не се стремим да го превърнем в бяло.
Все някога обаче трябва да започнем. Да прочистим собствения си свят от политическите безчинства. Баба ми казваше: "Не успяхме да изградим светъл свят за родителите ви, дано за вас дойде по-добро". Днес аз се моля за бъдещите си внуци. Моля се те да разберат за какво се е борил Васил Левски и как да се спасят от самите себе си.
Врагът не е външен. Врагът, това сме самите ние и винаги е било така. Врагът са всичките незадоволени политически амбиции за власт и богатства. Стига толкова. Стига сме гледали как се крият зад предизборни светли думи, зад портрета на Апостола в кабинетите си, зад популизма на изкривените слова на революционизма. Стига!
В момента портрети на Левски са поставени в кабинетите на президента и премиера на България, а и на много други политици. Левски виси на знаковото място, където са били портретите на цар Борис III и на Тодор Живков. Всички до един свалете портрета на Апостола от кабинетите си! Вие сте срам за него и всички нас.
Срам е, че се намесихте в тези редове, дори в ден, когато бе достатъчно само едно "Благодарим ти, Апостоле". Не ни остава нищо друго освен да сведем глава и да си спомним, да поговорим или да запалим една свещ за Дякона.
За Левски е казано и изписано много. Най-добре за него обаче говорят собствените му дела и слова. Привилегия и благословия за всеки българин е да ги познава, а за останалите да бъдат посветени в тях.
Левски захвърли расото и стана с клетва Апостол на Свободата. Той извади нож, за да умре от нож. Той умря с думите: "Помнете ме като йеродякон Игнатий!". Направи го, за да изпълни една друга заповед - най-голямата, която покрива много грехове: "Любовта". Не към себе си, или към близките си, а към цяла България...
Почивай в мир, Дяконе. Споменът за теб все още е жив...
171 години от рождението на Васил Левски....
|