Преди дни, в Деня на Ботев и загиналите за свободата на България, една учителка-легенда в Стара Загора навърши 100 години.
И на тази възраст Павлина Ташкова има бистър ум и завидна памет. Все още е организирана, строга и точна, както я помнят колеги, ученици и близки. Работата си като учител започва на 9 септември 1944 г., след като току-що е завършила история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. До 1949 г. учителската й практика минава в Девическата гимназия в Стара Загора, а директор й е г-н Минков, който я е изпратил и като абитуриентка.
Павлина Ташкова искала да завърши немска филология, защото сестра й учела това в Германия. Баща й обаче казал, че не може да я издържа. В семейството с четири деца работел само той. Приятелка на сестра й – историчката Кирила Възвъзова, я записва в университета.
„Поддържахме връзка с нея, пита ме какво искам – казах история. Но нямало места, записа ме педагогика и каза – ако не ти хареса, ще те преместим. Така и стана, не ми хареса педагогиката, преместих се и завърших история. Мисля, че не сгреших”, разказва тя. След Девическата гимназия учителства една година в Мъжката гимназия, а през 1950-а, когато започва подбор на кадри за Педагогическото училище, Павлина Ташкова отива там, където е учител до закриването му през 1961 г. Следва някогашното Трето средно, а след сливането с Четвърто средно е учител в Първа смесена гимназия „Христо Ботев”, известна и като „Мироновата”, и остава там до пенсионирането си. Не може да каже на колко ученици е преподавала, защото не е правила подобна статистика. Помни обаче почти всички, както и родителите им, и много се радва, че и учениците я помнят и, което е много важно, се държат възпитано.
В Първа смесена работила в много добър колектив. „Не помня конфликти, може би това се дължеше и на директорката Екатерина Миронова, защото за да бъде задружен един колектив, важна е главата“, казва г-жа Ташкова. „И прекалената строгост не е за предпочитане. Нямаше слаби учители, всеки си гледаше работата, много е важно за един колектив да е сговорен”, обяснява тя. Спомня си за известни и обичани нейни колеги, които вече не са между нас – Димитър Македонски, Георги Байданов… Казва, че е имала много хубави деца – и момчета, и момичета. „Никога не са ми създавали проблеми, не са ме ядосвали в час, нито аз съм влизала в клас ядосана, работила съм с любов“, категорична е тя. Най-важното, на което искала да ги научи е да правят изводи, а не просто да запаметяват урока.
„Никога не очаквах да вдигнат гора от ръце, първите, които вдигаха ръка, посочвах и винаги имах време за обобщение в края на часа.“ Веднъж като замествала в Руската гимназия, като завършила урока, трябвало да зададе няколко въпроса, за да прецени как е усвоен материалът. „Един ученик от последния чин се обади – ето, това се казва час по история. Чух го много ясно, това е най-добрата оценка”, спомня си Павлина Ташкова, която никога не е вдигала ръка за наказание на ученик. Учителят трябва да владее учениците, да използва всички методи, а не да ги наказва, смята тя.
От българската история любим период й е Възраждането и го е преподавала с много голямо желание. Казва, че българите не трябва да забравяме възрожденския дух и трябва да го носим в сърцата си. Гневна е, че сега не е така, но казва, че за това не са виновни само младите. „Виновни са управниците, виновна е телевизията – с това, което показва, и родителите са виновни, някои забравят, че имат деца“, и допълва, че днешните млади майки са много грижовни, по-грижовни от нейното поколение. „Не мога да си обясня защо не се получава, дали са по-мързеливи от нас? Медиите – страшна работа, какви са тези жълти вестници, какъв е този лош език?! Не одобрявам. Вижте колко грешки има в надписите по телевизията, ами и във вестниците, и в книгите?! Аз съм против тази голяма свобода в печата”, с възмущение казва г-жа Ташкова. Тя и до днес държи на точния и правилен изказ. Зрението й вече е отслабнало и чете само по-големите заглавия във вестниците, но пък точно тях вижда без очила. Гледа телевизия, решава кръстословици, чете книги. Арх. Веселин Беров, неин ученик, й носи много книги. „Без да мисли, че трябва да си пазя очите“.
Той и още един неин ученик Момчо Илиев често я посещават и идват за всеки празник, разказва тя. След пенсионирането си г-жа Павлина Ташкова 11 години работи в Дома на учителя към тогавашните профсъюзи, тогава участва в създаването на Клуба на учителите ветерани, който сега е в Народно читалище „Св. Климент Охридски”. Казва, че „най-великата глупост” е съществуването на различни учебници и смята, че те трябва да са утвърдени от министерството и да са еднакви за всички в цялата страна. Какво би направила, ако е министър на образованието? „И да стана министър – едва ли мога да направя нещо, много е объркано всичко. Но бих искала учителите да се назначават от министерството, както едно време, учителите да имат свобода за работа“, отговаря Павлина Ташкова.
Учениците трябва да са с униформи, не толкова строго както преди. И не би допуснала гримове и червила в училище.“Не одобрявам и частните училища – обучението там не може да е така сериозно, както в едно учреждение, ръководено от държавата. И с многото университети качеството на образованието пада”, това са приоритетите в образованието за учителката легенда. Сигурно е, че няма да стане министър на образованието, но трябва да се помисли над думите й, защото и столетница може да е пример за сериозно отношение не само към реалностите в днешното образование, а и към всичко, случващото се в държавата ни. Мога само да й пожелая все така бодър и силен дух, с който да заразява всички около себе си.
Автор: Анжелина Велчева
