Юлиян Петров, председател на Синдикат Образование към КТ Подкрепа, пред Povdiv-online.
Г-н Петров, какво отчита диагностиката на новия Закон за предучилищното и училищно образование? Струва ми се, че продължаваме да се движим по инерция без прилагане на работещи образователни модели.
Новият образователен Закон набра скорост. Вече можем да кажем, че не е много нов, познат е на българското общество. Натоварен е и с големи очаквания, а и с модели, които кандидатстват за нови политики, които кореспондират с водещи образователни практики в Европа и света. Но това все пак са кандидат политики, защото не са станали още действащи: да речем, приобщаващото образование, новата структура на образователните институции, както и новият стандарт за физическа среда, който все още не е видял бял свят. Може би времето е малко, за да кажем, че имаме първи успехи по определени въпроси. Синдикат „Образование” инициира доста неща, които не са започнали да се правят. Липсва национална глобална стратегия за образованието. В отделните управления на страната липсва и приемственост по толкова важна тема.
Тази година имаме завишаване на парите за образование – стигаме до 3,6% от БВП при препоръка от ЕК 6 %. Не виждам как ще ги стигнем с такива темпове. Не е достатъчно само да се увеличават заплатите на учителите, за да стане тази професия, професия на бъдещето. Много от националните политики трябва да се префокусират на едно надпартийно ниво . У нас това липса. Учителите ще работят до 65 години, а няма механизми за тяхното съхранение. Липсва политика, която да открие и задържи добрите специалисти. Има огромен дефицит в системата, липсват млади кадри.
Стигна ли се до общо решение каква трябва да е физическата среда в българското училище?
Това е единственият стандарт, който все още не сме видели. Т.е как трябва да изглежда една образователна институция. Решения не сме виждали, но предложения има много. Нашите предложения са ясни и публични, равен достъп до образование и всяка една образователна институция да има минимум на достъпност: определен брой класни стаи, физкултурни салони, кабинети по специалните дисциплини, компютърни кабинети, плувни басейни. Искахме да го видим всичко това, уредено в Закона, но го няма. Няма го и в стандарта за физическа среда.
До 2013 бяха похарчени близо 1 млн. лв. европейски пари за програмите по БЕЛ, плюс още 10 млн. лв. по Оперативни програми за нови стандарти по всички предмети. Промените се състоят в сляпо, а на моменти и нелепо разместване на материала от един клас в друг… Кой ще понесе личната отговорност за несвършената работа?
Може би този въпрос трябва да бъде отнесен към Комисията по образование и към МОН, които консумираха този проект. Повече от стандартите бяха готови 2013 г. Не съм видял обаче стандарт, който да не бъде „ремонтиран” от после, някои приключиха с първите „ремонти”, но със сигурност им предстоят още доста. Не съм чул някой да е поел отговорност, но нека видим кое ще е работещо и кое – не.
Можем ли да говорим за „учебникарска мафия”? От край време учебниците по всички предмети са проблем.
По отношение на учебниците синдикат „Образование” има една категорична позиция, ние предлагахме близо 4-5 години учебниците да бъдат по един за основното образование. Не ни чуха и тогава, не ни чуват и сега. В някои образователни системи, учебници се използват в определен процент или изобщо не се използват. А в момента с кампанията с меренето на ученическите чанти, всичко е в сферата на доброто пожелание. Учебниците са тема табу, дори не се коментира, че те ще отстъпят в определен момент на електронни или на друг вид преподаване: проектният принцип, има разнообразни форми, които съществуват. Англия е държавата без учебници, Дания също.
Дали има учебникарска мафия? Трябва да попитате тези, които писаха новия Закон за образованието, защото много от текстовете са насочени към интересите на онези, които пишат учебници. Нашите предложения като синдикат, и като учители, предложенията на ученици и родители, не видяха бял свят по време на приемането на Закона.
Какво става с децата със СОП, старите и закрити помощни училища са ни необходими все още, така ли е?
Има нова политика по отношение на приобщаващото образование. Ако детето има физически или умствени дефицити, се включват всички формати на приобщаване. Всички видове приобщаване са включени в един вид подпомагащо образование, което само по себе си няма нищо лошо, но на този етап не можем да твърдим, че имаме големи успехи в тази област.
Помощните училища вършеха една много добра работа, а и в Европа навсякъде ги има. Немалко европейски образователни институции признаха своята грешка, когато ги закриха и после ги откриха наново. В България това не знам дали ще се случи, но имаме нужда да доизградим тази политика, защото е безспорно, че децата със средни и тежки увреждания, които са в т.нар. нормално училище много трудно се справят и не са успешно социализирани. Отново се сблъскваме с формализъм. За съжаление, срещу тези деца и техните родители има настроения. При няколко такива деца в един клас и липса на ресурсни учители или медицинско лице, което да се грижи за тях, учителят трябва да равнява всичко към тях, така се нарушава учебно-възпитателният процес.
Има още много какво да желаем по отношение на приобщаващото образование. Бих се радвал да започнем национален смислен дебат по същество, а не да си играем с промяна на нормативни документи, които след това да констатират, че не показват промяната на средата. Може би точно Наредбата за приобщаващото образование започва да доказва моята теза. Тя беше структурирана, сега е променена за първи път и вече се заговори за следващи нейни промени. А защо да не седнем и да не я направим като хората с участие на всички, които са заинтересовани в този процес.
Новият Закон дойде с два пъти повече бюрокрация, даже мярката вече е предозирана. Какъв е пожелателният дух на Закона? За „буквата” разбрахме.
За бюрокрацията синдикат „Образование” излезе с една национална анкета, в която е видно, че учителите през последните няколко години усещат главоломно увеличение на бюрокрацията. 98 % смятат, че през последните години бюрокрацията се е увеличила главоломно, както и бумащината, и административната работа. Всичко това възпрепятства учителя да изпълнява преките си задължения, свързани с учениците. Учителят се изхабява по този начин. Тези дейности не се „мерят”, не се заплащат, учителят ги „дарява”, защото е принуден. Големият губещ е българският ученик, в случая.
Създава се нов Национален инспекторат на образованието. Защо e нужна тази административна структура, и как така всички български училища ще се проверят за четири години? И после какво? Да не би да се цели до всеки учител да има чиновник – да припомним, че съществуват и общински образователни отдели, плюс РУО!
Идеята за новият Инспекторат по образованието я имаше още 2012- 2013. И в Англия, и Франция има подобни структури, но те са абсолютно независими и успяват да се справят с тази оценка. Националният инспекторат до колко е независим? Неговият директор е на подчинение на МС, но останалите процеси ще се контролират от МОН, затова няма как да кажем, че е независим. На този етап има 20-ет щата, които трябва да се справят с предизвикателството да оценят близо 5000 образователни институции, като най-вероятно ще има още много наети експерти, които ще се занимават с това. Много е амбициозна задачата, надяваме се да набере скорост и да им ефект дейността му. Идеята може би е добра, да видим неговата реализация и тогава можем да я коментираме. Засега е ясно, че ще му е много трудно. Когато коментирахме мандатността на директорите, председателят на Комисията по образование г-жа Дамянова каза, че е много трудно да се правят на пет години конкурси за директори на училища, а в случая трябва да се оценят близо 5000 образователни институции. Т.е тук имаме един процес, който е в пъти по-обемен отколкото провеждането на конкурсите за директори. Но законотворците смятат, че оценката може да се случи и това няма да затрудни този нова структура.
Има ли вероятност Регионалните управления на образованието да поемат методическата си функция, каквато е по закон и да не се занимават с инспектиране?
Времето ще покаже. Наистина в Закона пише, че те трябва да бъдат методисти. Ще се наложи да се изградят, за да станат такива. Там трябва да има учители с опит и стаж, да са заслужили учители, да могат да бъдат авторитети, когато оказват методическа помощ и оценка на работещите педагогически специалисти. Засега това не е така. За съжаление често изискването към тях е да имат дори само една година педагогически стаж. Това поставя на карта тяхната методическа ефективност.
Предлагам да пропуснем въпроса със заплатите на учителите и да поговорим за липсата на среда за младите преподаватели. Лично на мен директор ми е казвал, че предпочита да назначава пенсионери… по-безопасно било… Как може да се промени това?
Синдикат „Образование” смята, че учителските заплати са нещо много важно. И ако говорим за млади хора, които да влязат в системата, първият компонент са учителските заплати. Т.е работни заплати от нива 1500-1600 лева и нагоре за допълнителни заплащания. Това вече се обещава, друг е въпросът да го доживеем и да го видим. Но от там насетне много други неща трябва да се случат по отношение на задържането на добрите специалисти в училище: борбата с излишната бумащина, агресията към българския учител – физическа и психологическа, доброто партниране с родителите… Усещането е за опониране на родителската общност на дейностите на директорите, учителите, което трябва да се промени, но не без ръководството на образованието, на министъра, на неговите екипи и на всички отговорни институции. Както на учителя са вменени не малко задължения, които подпомагат дефицита на семейното възпитание, то така, ако ще и институциите да принудят, всеки един от заинтересованите към детето да изпълни своята роля. На първо място родителите, после институциите.
Това, че работят пенсионери… често много добре се справят колегите, които са в по-напреднала възраст, но трябва да мислим за снижаване на средната възраст. Не само по-млади учители, но и достатъчен брой мъже, които да работят в системата, защото ако направим една по-негативна статистика, ще видим, че ако една професия губи своя рейтинг, веднага се вдига средната възраст и изчезват мъжете от нея. А всъщност това са симптомите на учителската професия в момента.
Ще има ли мандатност на директорите?
Ние искаме да има мандатност на директорите. Засега всички места, на които може да се коментира: парламент, Комисия по образование, министерство, не са узрели за такава идея. Аз бих разширил темата за мандатността. От една страна, е добре да има мандатност, която може да бъде с ограничен брой или не на мандатите, но от друга страна, би било много важно как структурираме системата. Важно е да знаем какво изискваме от онези, които управляват образованието ни, как и по какъв начин ги оценяваме, кой е в комисиите за конкурси на директори, кой е в комисиите на оценка след това на техния труд? В комисиите за избор на директори липсват синдикатите, липсват и гражданските организации. Получава се един подбор, който навява най-различни мисли, които не са свързани с обективност и професионализъм , защото конкурсите за директори се провеждат малко на тъмно и недостатъчно публично. Имаме какво да мислим и по отношение на контрола на директорите. Задължително, подчертавам го, синдикатите трябва да участват в назначаването, контрола и израстването на директорите като специалисти.
Източник: plovdiv-online.com
