И така, дами и господа, приключва първият учебен срок.
Докато учениците се отдадоха на грипната ваканция (дадена основателно или не, няма особено значение), учителите бяха принудени да изпълнят може би най-неприятния аспект на професията си – оценяването.
Всеки учител е наясно, че няма нищо по-стресиращо от това да сведеш целия труд, ентусиазъм и характер на един ученик до цифра. Още по-сложно е и да предвидиш как гореспоменатата цифричка би рефлектирала на мотивацията му и по-нататъшната му заинтересованост от дадения предмет. Дали тази поощрителна шестица ще го накара да седне и сериозно да чете, за да може другия път да бъде изцяло заслужена? Или пък ще допринесе до осъзнаването на това, че както в много аспекти, така и в образованието е възможно да „минеш между капките“. Притеснителна е и мисълта какви ще бъдат заключенията на учениците, когато дойде време за сравнение с другите. Знам, че със сигурност ще се появи аргументът, че учениците трябва да учат за себе си, а не заради другите. Но мисля, че всички сме наясно, че, първо, няма ученик, който да е способен да се абстрахира от другите до такава степен, че просто да игнорира фактора сравнение. От моя опит това качество е рядко като цяло сред хората, какво остава за подрастващите. Второ, надали има родител, който нито веднъж да не е поставил детето си в позиция да се сравни с приятели/съученици – “Как така Сашо е изкарал повече от теб?”.
Точно заради това и съществува концепцията за аргументиране на оценката – тя служи като форма на градивна критика, начин не само да се откриват слабите страни на учениците, но и да се дадат предложения за начина, по който те могат да бъдат преодолени. Това е от особена важност при поставянето на срочна/годишна оценка – ученикът иска да знае какво не прави достатъчно добре, иска да знае какво не му е достигнало, за да постигне максимален резултат. Точно това беше отнето на всички ученици с тази грипна ваканция.
Нека уточня – не защитавам идеята, че ваканцията е била ненужна. Далеч съм от мисълта, че мога да оценя положението по-добре от Регионалната здравна инспекция и Регионалното управление на образованието. Но това, за което съм сигурен, е, че срокът трябваше да бъде удължен.
Не само че на учителите им беше отнета възможността адекватно да оценят учениците (всеки е твърде добре запознат с “борбата” за оценки в края на срока), ами и вторият срок ще започне все едно нищо не се е случило (как се наваксват 15 неучебни дни). Това компрометира целия учебен процес. Учениците масово ще бъдат ощетени или (по-вероятно) оценени с по-висока, по-лесно заслужена оценка. И двете алтернативи имат непредвидими последствия, но защо втората е по-вероятна?
Ами тук идва моментът за най-циничният аспект на създалата се ситуация – “насоката” на „мъдрото“ министерство да се пишат оценки “в полза” на ученика. Бъдете сигурни, учителите винаги пишат оценки в полза на учениците. Но това не винаги означава, че се пише по-високата. Всички учители се борят за прогрес, но писането на масови шестици според малцина е най-добрият начин за постигането му. Министерството отнема на учителите свободата да ръководят учебния процес в ключов момент. Но най-смущаващи са мотивациите за тази директива – да се предотврати вълна от оплаквания на родители и ученици, и то на всяка цена. В крайна сметка недоволството води до най-страшното последствие, за която и да е власт – задаването на въпроси. Затова се търси лесният изход както в образованието, така и в цялата държава. Дава се на хората това, което, на пръв поглед, те искат – задоволяват се елементарните им потребности, с надеждата това да предотврати ескалирането (и евентуално разрешаване) на проблема. Ами честито, мили сънародници – поредната “шестица” в наша полза!
Георги Иванов
*Авторът е млад преподавател в пловдивска гимназия.
