От години събирам „бисери“, понякога случайно търкулнали се при четенето в училище на класически текстове, понякога целенасочено търсени.
Още преди петнайсетина години едно момиченце написа, че Бръчков е „продал прозорците на Странджата, за да го погребе“. То така беше разчело архаизма „стъклата“ (чашите и бутилките от кръчмата) в пета глава на Вазовата повест „Немили-недраги“. Друг път, когато описвахме „личните юнаци“ под байряка на лирическия герой от „На прощаване“, зададох въпроса: „Левове“ знаете, че е „лъвове“, нали?“ („с левове златни на чело/ с иглянки пушки на рамо…“). И един от палавите умници възкликна: „Така кажете, бе, госпожо! А аз си мисля: пари за оръжие нямат, пък си налепили златни левове по челата!“ Колкото до самите „лични юнаци“, и досега поне 90% от децата разчитат това словосъчетание така: „неговите, собствените му“.
Отдавна съм забелязала, че ние, възрастните, и идея си нямаме колко малко разбират децата от онова, което ни изглежда самопонятно… Затова с радост приех да направя един експеримент (предложен ми от Института по български език и литература към БАН), като се опитам да предложа идеи, които да отварят по-умно пътищата към българската литературна класика за българските деца. Преди да се заинатим да настояваме пред 12-13-годишните: „Как така няма да прочетеш „Под игото“ и „Немили-недраги“! Ти не си ли българин?!“ Подобен подход може да доведе само до това сетивата на децата ни към българското завинаги да се затворят.
Предложението от Института по български език и литература бе
да съставя и проведа анкета със свои ученици по класически текст
от българската литература, съдържащ архаични думи. След това да направя изводи за степента на разбиране на лексиката и на цялостния смисъл и – евентуално – идеи за по-ефективно преподаване и обучение. Избрах за обект на изследването изпълненото с носталгия, любов и съпричастие лирическо отстъпление от втора глава на Вазовата повест „Немили-недраги“:
Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки? България беше затворена за тях. Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пустиня… и т.н.
В интерес на обективността текстът трябваше да бъде непознат – за да се провери как, преди да са подготвени чрез обясненията на възрастните, децата възприемат архаичната лексика. Онова, което си позволих обаче, беше една своеобразна емоционална подготовка. И пред двете паралелки седмокласници се постарах да прочета изразително текста, преживявайки вътрешно смисъла му, но без никакви допълнителни разяснения. И двата класа изслушаха прочита при абсолютна тишина. След това раздадох на всяко дете анкетен лист.
Почти всички седмокласници бяха направили опит да определят речниковото значение на отделните архаични думи, но изреченията и цялостният смисъл бяха останали неясни за повечето от тях. Сред предполагаемото лексикално значение можеше да се прочетат „бисери“ от рода на това, че „корми“ (кореми) означава „убива“ (3 деца) – пример за „затворен прочит“, отвъд контекста. „Поборници“ (борци за свобода) седем бяха разчели като „побойници“; „дръглив кон“ (слаб, неугледен кон) – като „одрипан“, „с обелено, изсъхнало лице“, „почесващ се“. Трима бяха свързали „мях“ със смях; „благоденстваше“ с „помагаше“, „правеше добрини“. За четирима „кокошкари“ (въпреки обяснението и в учебния речник, че означава „дребни крадци“) се оказаха „хора, които гледат кокошки“. Никой не знаеше значението на „поминък“. Предполагаха, че значи „реколта“, „пушек“, „стадо“, „нещо, което си е заминало“, „съсипан“. Но почти всички разчетоха смисъла на „надница“ и „грошове“ – остарели думи, на които меркантилните модерни времена са дали нов живот.
Смехотворни отговори имаше и във връзка с цялостния смисъл на изреченията: „Румъния им дава гостоприемство, но не и морския си бряг“, „Били в обществото, но и в пустинята“. Сред адекватните отговори бяха „Те са заобиколени от много хора, но се чувстват самотни, защото са далеч от семейството и родината си“ и „Дните, през които са гладували, били чести и неизбежни“. От общо 42 седмокласници средно около 15 бяха получили долу-горе реална, близка до смисъла на текста представа за прочетеното.
Най-много на брой – 19 деца, бяха вникнали в смисъла на финалните думи: “О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!…“ Техните отговори бяха близки помежду си с прозрението, че родината се обича най-силно, когато си извън нея и усетиш липсата ѝ.
Интересното е, че анкетата (анонимна, без оценки) провокира интереса на децата към текста и следващия час бяха много по-активни и внимателни при анализа в клас.
Но цялата ми практика като преподавател по български език и литература през последните десетилетия, както и тази анкета, ми дават основания да мисля, че като изискваме от учениците си в крехката детска и юношеска възраст да четат предварително произведенията на литературната ни класика, по-скоро затваряме пътищата им към нея.
Рискуваме тази среща никога да не се състои,
защото в съзнанието им ще остане впечатлението за нещо неразбираемо, отдалечено от техния опит и от техните интереси. И поради това – отблъскващо.
Нека през лятото децата четат книги, които ще поддържат жива любовта им към художествената литература и четенето, защото ще им бъдат интересни. Дали ще бъде „Питър Пан“, „Без дом“, „Вълшебникът от Оз“, „Алиса“, „Мери Попинз“, „Сърце“ на Е. де Амичис, „Дневникът на Ане Франк“, „Похитителят на мълнии“ (добър ход е този роман на американския писател Р. Риърдън въз основа на старогръцката митология да бъде включен в учебната програма за пети клас), книгите на Чарлз Дикенс, Жул Верн, Майн Рид; или приказките на Андерсен, Ангел Каралийчев; дори „Тина и половина“ и другите романи на българската тийнейджърска писателка Юлка… Всяка прочетена страница, в която детето открива частица от своя свят, го печели за книгите, четенето, разбирането на света, и то не по елементарен, еднопластов начин…
Стига със списъците за задължителна литература!
Нека бъдат препоръчителни – просто пътеводители за децата в големия свят на художествената литература. Би било разумно, ако това се превърне в национална стратегия и специални екипи от библиотекари, учители, университетски преподаватели по детска литература, родители и деца изготвят читателски пътеводители за всеки клас.
– Е, и какво, биха казали патриотите на маса – дайте да възпитаваме безродници и чуждопоклонници!
Ботев и Вазов какво да ги правим, да ги изхвърлим ли от училище, защото децата не ги разбирали!? И това ми било учителка по български език и литература!
Спокойно. На никого и през ум не му минава „да реже“ Големите от учебната програма. Убедена съм обаче, че запознаването със златните страници от българската литературна класика трябва да стане „ръка за ръка“ с опитния, артистичен, познаващ вътрешните светове на децата, учител по литература. Учител, който умее да пита и същевременно да отговаря. Учител, който не е забравил, че и той самият като дете трудно е прочел „Под игото“ в пети клас, макар от общуването с баба си да е знаел значението на поне половината от думите в речта на Вазовите герои. Колкото до бабите на съвременните деца, те самите отдавна са забравили приказките на собствените си баби, за да освободят пространство в главите си за многото отговори, които изискват и от тях новите технологии.
Щом дори баба ти има профил в социалната мрежа, как да разбереш страховете, които може да „оживеят на сърцето“ на внуците на баба Иваница от „Под игото“?
Автор: Марта Радева, преподавател по БЕЛ
