Родена е в Пловдив, завършила е Английската гимназия в Харманли, а след това и английска филология в Софийския университет, като предстои да пише и защити дипломна работа.
Психологията ми е хоби, много чета и се интересувам, казва 28-годишната жена. От момиче се разкъсва между интересите си в различни посоки. Решила да се яви на приемния изпит в ПУ буквално два дни по-рано и едва смогнала да подаде документи. За специална подготовка пък съвсем нямало време. Попрелистих тестове, които си купих от книжарницата, споделя Пламена.
Още е рано да каже дали с дипломата по психология ще направи завой към тази сфера. Засега по-реално се струва това само да надгради настоящата работа. Пламена работи от къщи по малки проекти, поддържа няколко уебсайта, като съчетава така графичен и уебдизайн. В работата с клиенти винаги има елемент на психология, казва отличничката. Тя е завършила средното си образование през 2008 г. и е от първия випуск, който държа матури.
В момента Пламена се чувства на мястото си, но не може да бъде сигурна как ще се промени ситуацията. Философията е да не канализира интересите и уменията си, а да опитва различни неща, за да избере своето. Ето и писмената й работа:
Милосърдието. Толкова се изтърка тая дума в последните години, че започна да звънти на кухо. Толкова много маскираше претенции и прикриваше суетата. Толкова много, колкото се обезличихме ние. Преливащите от всичко мрежи, пробождащата цветност на живота и заглушаващият тътен на ежедневието притъпиха смисъла . Защо ли?
Защото чистотата на добродетелите вирее в тихото, в нежното, в крехкото. Далече от шума, далеч от беса на живота. Ето там, далеч, в тайното ъгълче на душата ти, където оставаш сам със себе си. Там, където имаш пространство да помислиш, да притихнеш, да си направиш равносметка. Да разбереш.
И само тогава, само с ясно и чисто, притихнало сърце, милостта и прошката ти ще имат своята плътност. Защото ще са осъзнати.
Разбираш, че колкото повече време прекарваш в опити да осъзнаваш, толкова повече се смиряваш, а колкото повече се смиряваш, толкова по-лесно прощаваш.
Знаете ли, понякога съм си мислела, че в това има нещо плашещо. Защото в крайна сметка поставянето в чуждите обувки те кара да оправдаваш всякакви действия. Сетивата ти се изострят и осъзнаваш, че свободният избор е толкова малка величина в цялата картина на живота…
Обаче после се сещаш, че… кой си ти, за да съдиш? Кой си ти, да размахваш пръст…
Твоят дълг е да простиш, твоят дълг е да освободиш другия от собствения си гняв. Твой дълг е да освободиш и себе си от отговорността да съдиш. Да се помириш с твоя Бог и да възложиш непосилното на него. Нима в крайна сметка той не ни учи да прощаваме? Тъй както ни призовава към усамотение, мъдрост и смирение. Тъй както ни води към единствения път. Път, по който да мислиш, осъзнаваш и разбираш. С ум, сърце и душа. Път на помирението и прошката. Път, където те са истински. Път, където идват естествено.
И следващия път, в който имаш нужда да простиш, не се насилвай. Застани там, в тихата си стаичка, затвори очи и чуй гласа в сърцето си. Чуй гласа на разума си. Чуй гласа в душата си. Дори различни, те звучат в синхрон. И те водят до осъзнатост и разбиране.
