Мнения

Мнение: Разрежете чиновете, спасете двойкаджиите

Известният журналист Валери Найденов коментира актуалната тема за ученическите матури след 12-ти клас и националното външно оценяване на седмокласниците.

Ето пълният текст на коментара му, публикуван в „24 часа“ на 10.06.2015 г.

Разрежете чиновете – спасете двойкаджиите

Защо слабите оценки на матурите са голям успех за обществото

Щом се въведе видеонаблюдение на матурите, и веднага лъсна, че българското училище е изградено върху лъжата.

28 на сто двойки по математика сред седмокласниците? Това означава, че 7 години децата и техните учители са лъгали, че знаят за петици. Ако получаваха тези двойки още когато трябваше, биха могли да наваксат през лятото. Но ако се натрупат 7 години лъжливи петици, положението вече е неспасяемо. Вероятно още преди пет години новият материал е станал неразбираем за двойкаджията и той е успявал да изкласи само защото е преписвал от другарчето, а учителят си е затварял очите. За да се оправи, сега трябва да се върне във втори клас.

Веднага давам един безплатен съвет – разрежете училищните чинове наполовина!

Всяко дете да седи на отделен единичен чин.

Гарантирам, че тази проста мярка ще подобри успеха на матурите. И което е по-важно – ще възпита по-честни граждани. Ако училището лъже и себе си, и околните, защо после се чудим, че и съдебната ни система е лъжлива, и политиците, че и цялата ни демокрация?

Вижте снимка от матурата – сам ученик, а седи на двоен чин, за да не преписва. Да, но нали 11 години и по 300 дни в годината той седи заедно с друг на чина и все това прави – преписва? Преписването е неговата втора природа още от първи клас. То дори се насърчава от учителите, защото и те, завалиите, се борят за по-високи показатели.

И колкото по-трудно им е да постигнат средното ниво поради обективни етнически причини, толкова повече насърчават преписването. Ето защо Кърджали дълги години води по български език и литература, а щом се въведе видеонаблюдението, рухна на едно от последните места.

Ето защо в Ихтиман средната оценка се е сринала от 3,51 на 2,57, а в Ардино – от 5,62 на 3,67. За какво им е било на тези хора да лъжат и себе си, и другите? Сами провалят шансовете си в живота. Но местните училищни чиновници са дори възмутени – от къде на къде ще ни забранявате да лъжем?

Тази лъжа не е плод на демокрацията. Още когато бях гимназист (преди около 100 години), много ученици от елитните софийски гимназии се местеха в провинцията след 9-и клас. Защото там раздаваха шестиците ей така. Ако например имаш 4 в софийската английска гимназия, със същите знания изкарваш 5 в обикновена столична гимназия и пълно 6 в повечето провинциални училища. Тогава в университета се влизаше трудно, трябваше да имаш висока диплома.

В казармата попаднах в поделение, където всички бяха среднисти. Сред тях най-слаб успех имаха софиянците. В моята бойна група, която се състоеше от 6-7 човека, един младеж от Провадия бе завършил със златен медал, т. е. 100 на сто шестици, от 9-и до 11-и клас. И още един от Самоков имаше само една петица. Направо гении. Накрая поне половината войници кандидатстваха за висше и си взеха по 1 месец полагаем отпуск за подготовката плюс 10 дни допълнително. Но златният медалист не влезе, защото го скъсаха по математика. Как може да си златен медалист от Провадия, да се готвиш 40 дни и да не можеш да решиш поне 1 задача? Оказа се, че може. Като не броим вашия скромен репортер, от цялата рота в университета успя да попадне от раз само един войник с по-скромна диплома, но завършил софийската френска гимназия.

Още тогава, преди близо 100 години, бе ясно, че в много провинциални райони високите бележки се раздават на ангро. Затова въвеждането на тестовата система и външното оценяване бяха истинска революция. Но за да се доведе докрай, трябваше и видеонаблюдение.

Може ли обаче да въведем постоянно видеонаблюдение още от 1-и клас? И как да превъзпитаме възпитателите?

Както съм си признавал много пъти, след осми клас заминах в САЩ с родителите си и там завърших гимназия.

Преживях културен шок. В България бяхме по двама на чин – в САЩ по един. Тук има един неразделен клас – там всеки час си в различен клас. В България всички преписваха – в САЩ това бе технически невъзможно. В България бележката зависеше поне 50% от хатъра на учителя – в САЩ бележката бе напълно обективен резултат от теста. А тест имаше за всеки урок, не те оставят да се отпуснеш. Учителят нямаше никакво отношение. В България учителят се изживяваше като гуру, чиято личност въплъщава мъдростта. В САЩ знанието е обективна даденост, ясно е формулирано в учебника, а учителят просто ни помага да го постигнем.

В България имах учителка по български, която по принцип не пишеше повече от четворка на момче.

Имаше си някакви лични причини, жената. Математичката пък имаше проблеми с математиката. Можеше да си решиш перфектно задачите и да ти пише 3. И обратното – да не решиш нищо и да получиш 6. Е, как такова училище може да възпита честни съдии и депутати? Говоря за елитната английска гимназия, която даде политическия елит на прехода.

И на какво учи това децата? Първо – да се подмазват на учителя. Колкото по-голям идиот е той, толкова повече се налага да му лъскаш обувките. Второ – когато се провалиш в някакво начинание, винаги някой друг ти е виновен. Учителят лош, системата корумпирана, а ти си ангел небесен. И всичко около теб е голяма конспирация.

Знаете ли какъв е първият израз на типичния американец при неуспех? It is my fault – грешката е моя. Човекът се е научил още в школото да се обективизира. Кога сте го чували от устата на българин? Училището го е дресирало винаги да прехвърля вината на някой друг. Затова американците владеят света, а родният даскал редовно дава интервюта за вредата от тестовете. Как тестът не можел да обхване богатството на българската душа. А защо трябва да обхваща богатството на душата? Достатъчно е да обхване учебния материал!

Когато написах всичко това преди 14-15 години, официалната позиция на министъра на образованието бе, че тестовете нямат място в българското училище. Помните ли? Тогава учениците отказаха да се явяват на матури.

Човекът докара школото до пълен хаос, но пък успя да си издаде спрените учебници по литература.

За да си оправи имиджа, министърът организира “открит урок” в зала 1 на НДК. Зад гърба му свири рок състав, а той с микрофон дрънка досадни фрази. Учениците го освиркаха, за малко да го замерят със развалени яйца. Министърът после заяви, че тези ученици били хулигани, дрогирали се в тоалетните.

Това бе катастрофа на цялата училищна система, докарана от “специалист”, който ненавижда тестовете. И от омраза към тестовете, отмени и матурите. Тогава лъсна, че системата не може да бъде оправена от човек на системата. Слава богу, човекът се уреди – пратиха го посланик за награда, че приватизира ученическите лагери в Равда.

Последваха 10-12 години мъчително въвеждане на тестовете и външното оценяване. Главната роля в тази битка изигра един напълно чужд на учителската професия човек – юристът Даниел Вълчев. Учителските чиновници се съпротивляваха като спартанци при Термопилите. И до днес поне половината учители ще ти дръпнат реч за вредата от тестовете и как не е честно всички да бъдат оценявани на еднаква основа – някои деца били затруднени, сиреч трябвало да имат привилегии в оценяването, да могат да поизлъжат малко.

Възпитани още от първи клас да си гледат един на друг в тетрадките, в седми учениците вече се научиха да мамят с помощта на технически средства – микрофони, мобифони, сателити. Не че пренебрегват и старите пищови в гащите. Уви, техниката се развива прекалено бързо. И часовникът вече може да е мобифон. Утре джиесемът ще е в пломбата на зъбите, как ще го хване видеокамерата? На това отгоре министерството на образованието пак се оказа неспособно да опази теста и темата на есето в тайна. Затова според мен видеонаблюдението разкри не повече от 30% от истината. Когато всички са възпитани да мамят и да преписват, може ли една видеокамера да ги спре? Все едно да спреш Дунава с две дъски.

Затова трябва да се започне още от чиновете на първолаците. Разрежете ги! Нека всяко дете си има свой отделен чин и да не може да надникне в тетрадката на съседа. Малка крачка за училището – но един голям скок за човечеството…

Оригинален текст