Ако не сте следили така нареченото обществено обсъждане на предложенията за промени в учебните програми по литература през последните дни, не сте изпуснали много. Вместо смислен дебат за това какво искаме от училището и как то да се постигне, разговорите слязоха до простото количествено ниво с привкус на фалшив патриотизъм.
Колко литературни произведения „отпадат“? Колко влизат в материала за матурата? Запазват ли „българското самосъзнание“? Неспособността на медиите, институциите и голяма част от хората да наклонят обсъждането в адекватна посока доказва само едно – истинска реформа в българското образование в момента няма как да се случи. Ето защо.
1. Защото дебатът е сбъркан
От разговорите през последните дни излезе наяве, че най-важният въпрос около промяната на учебната програма е дали художествените произведения, свързани със „славното българско минало“, ще имат задължително присъствие в учебниците. Оказа се, че не можем да минем без разказа за отсечените крайници на Балканджи Йово, без призива „всички на оръжие“ на Чинтулов и без това Паисий да напомня на 12-годишни деца, че не трябва да учат на гръцки, а на български.
Така валидните иначе аргументи на експертите на образователното министерство – че целта на промените е да олекотят програмата, да оставят повече време за упражнения и избираеми часове и да дадат на учителите свобода в преподаването, останаха нечути. Беше забравено и, че от години учители сигнализират, че времето в училище не съответства на претрупаните с информация учебници. И че учениците трябва да учат ненужни теории наизуст, вместо да развиват умения за справяне в живота.
2. Защото институциите не могат да комуникират добре идеите си
Дори и хората, които определят политиките в образованието, да са стигнали до тези изводи и да имат предложения за промени, това няма как да стане ясно. Още от началото на опита за реформа както депутатите в парламента, така и екипът в министерството, допускат фатални грешки в комуникацията. Вместо ясна разяснителна кампания какво се предлага и най-важното – защо и с какъв очакван ефект, институциите публикуват сложни документи, които учители, родители, журналисти тълкуват по собствен начин. А след като скандалът вече бушува, следват обяснителни пресконференции, на които смислените аргументи са заглушени от истерични викове.
В случая с образователната реформа показателна е и пълната липса на участие от страна на народните представители, приели новия закон (не че пленарната зала не беше полу-празна при окончателното гласуване на промените). Министерството на образованието е оставено само да потушава последиците от лошата комуникация, макар че стандартите, които то подготвя в момента, следват именно приетия от парламента закон.
3. Защото хората нямат доверие на институциите и се страхуват от промяната
Лошата комуникация е и една от причините за недоверието на хората в управляващите. Родителите са разочаровани от образователната система – най-очевидният показател за това са огромните инвестиции в частни уроци, но не вярват, че хората на власт ще успеят да подобрят средата. Дори напротив, страх ги е, че ще стане по-лошо. Голяма част от обществото пък живее с илюзията колко добро е било българското образование преди години и как днешните деца просто не могат да учат. Затова и всяка промяна се приема с паника, а не като възможност да доведе до нещо по-добро.
4. Защото медиите предпочитат да създават истерия, вместо да информират
„Робинзон Крузо ли ще е будителят на българите?“, „Хората искат да ви линчуват…“, „Това значи ли да не бъдем българи?“ – това бяха само част от „въпросите“ към зам.-министъра на образованието Ваня Кастрева в сутрешния блок на bTV тази седмица. Истерията продължи и на първите страници на много всекидневници и в сайтовете на интернет медии. Акцентите в отразяването на промените в учебните програми бяха колко и какво, а не защо и с каква цел. Хората разбраха, че „История славянобългарска“ „отпада“ от програмата, а не, че се мести от шести в девети клас. Изкуствено създаденият скандал зае мястото на обективната информация и наистина ключовите въпроси – като например каква литература е ценна за днешните ученици, какво ще получат от нея и как да бъдат стимулирани сами да търсят и четат повече. Но това не е важно. Важното е да бъдат „българи“.
Материал на Люба Йорданова в „Капитал“
