Христо Господинов преподава история и география, учител е от три години. Преди това е бил в държавния, в частния сектор. В училище попада случайно – решава да смени работата в администрацията, открива обява за преподавател в столично училище, което работи по билингвална програма, минава 3 интервюта и в крайна сметка е одобрен.
Наред с двата основни предмета води политически науки, преподава и публична реч, дебати, икономика – на ученици от 6 до 12 клас. За качеството на работата му говори фактът, че негов ученик е приет в Кеймбридж и е един от деветимата с най-висок резултат миналата година в света по Модерна история. За сравнение колко е тежък изпитът – тази година само 52-ма души в света са се осмелили да се явят на него. Имал съм две предложения за работа в чужбина, избрах България, признава той пред Bulgaria ON AIR.
Как изглежда класната му стая по време на час
Класната ми стая никога не е подредена в редици, по двама на чин. Съвременното образование не е това, което аз съм завършил преди 15 години. Често пъти пречупвам моето преподаване през това, което съм минал и се опитвам да го подобря. От днешна гледна точка виждам много грешки, много неща, които да се променят, за да отговарят на съвремието.
Децата на 21 век не могат да седят в права линия, да гледат преподавателя, застанал пред тях, и да попиват като гъби. Ако това е работило преди, днес не работи. Ако целта е да ги тъпчем със знания, с които да победим машините, е обречена кауза. Идеята е децата да се учат да мислят, да разсъждават, да работят в екип, да проявят креативност.
Акцентът при мен не е върху учителя. Фокусът е разпределен равномерно между тях и учителя. Преподавателят има менторска роля – напътства учениците, ориентира ги, дава им насока, по която те се движат. Класната стая трябва да е динамична, много отворена и приемаща. Не трябва да има чувство на страхопочитание, напротив стаята трябва да е място, където децата да се отпуснат и да дадат всичко най-добро от себе си.
Четат ли учениците?
Мисля, че успявам да ги мотивирам. При най-малките се опитвам така да пречупя нещата, че те да се въвлечени в процеса. Идеята ми е да създам динамична среда, от която самите ученици да са част. Един ден се замислих какво е това нещо, което децата правят постоянно – това е играта.
Затова обърнах процеса – взех стратегическа игра, на която много от тях играят – за развитие на цивилизацията, и реших това да се случва в час по история.
Разделих ги на отбори, зададох определени критерии, които да следват. От тях поисках да направят 3D проект, за да проявят креативност. Направиха ги – къщите, хората, обстановката в градовете, и започнаха да се интересуват, да четат. Така ще запомнят много повече историята, отколкото ако я предам по сух, академичен начин.
Когато има ден за игри в училище, отговарят и на въпроси от урока – как да нападнат един град, как да завладеят територия, как да се защитят. В час играем и ковентираме детайли от учебното съдържание в процеса на играта. Чувал съм как се уговарят да се събират извън клас, за да мислят стратегии за час по история. По този начин разсъждават не само върху историята, а четат, анализират, виждат процеса в развитие. Наред с това са мотивирани да работят за време, да са гъвкави.
Учителят е такъв 24 часа в денонощието
Будил съм се в 2 – 3 часа посред нощта, за да измисля интересни неща за учениците си. Когато гориш в професията си и имаш хъс, тогава се случват нещата. Учителите трябва да бъдат оставени да намерят своята идентичност и те на свой ред да оставят учениците да покажат тяхната идентичност.
На учителите трябва да им се даде свобода да правят нови неща – да разместят класните стаи или да анонсират ден на кафето, да имат урок извън училище.
Бюрокрацията е голям проблем при нас. Колегите ми са затворени в рамка, включително и аз. Вторачването в нещата утежнява процеса. Ако днес не съм предал един урок, какво фатално се е случило – преструктурира се учебното съдържание и се продължава нататък.
Искаме децата ни да са конкурентоспособни, креативни, да мислят. Но за да се случи, трябва да се променят много неща в образованието. Да! Трябва да има стандарти и критерии, рамки в обучението. Днешните обаче отговарят на един друг, остарял стандарт, и когато учителят се сблъсква твърде често с него му идва в повече. Ролята на преподавателя отдавна е променена от това, което е била през 19 -20 век.
Образованието не трябва да подтиска учениците и да ги затваря в рамка. Това, че ученикът не е добър по история, география или друг предмет, не означава, че трябва да се отпише като слаб и ненадежден. Трябва да се намери начин да се приобщи в процеса.
Ако има разминаване в мнението на учителя и ученика, това не означава, че аз съм прав. В такъв момент започваме да дебатираме в клас, за да излезе истината. Това е една от грешките в образователната система – да кажеш на ученика, че тезата му не е вярна.
Грешка на образованието е, че се опитва да направи децата като машини – казваме им какво да правят и как да мислят. Но от такива хора нямаме нужда.
Опитвам се да накарам моите ученици да мислят и да са креативни, защото бизнесът търси това. Децата са различни, учителят трябва да види това и да работи върху силните им страни. Имам ученичка, която е много добър художник. Тя може никога да не се занимава с история, но много грешно е да я карам да зубри предмета. Много по-добре възприема нещата, когато рисува. На нея й давам задачи да рисува неща, свързани с исторически теми. Това печели доверие и създава връзка учител – ученик.
Притеснява ме и всеки ден се сблъсквам с мисленето, че ако нещо е много модерно, се казва, че няма как да стане, защото излиза извън рамката. Но това означава, че рамката не е достатъчно гъвкава. Искам да възпитам в моите ученици – когато има проблем, да не му обръщат гръб, да го погледнат в очите, да признаят, че той съществува и да търсят решение.
Реформата в образованието
Образованието ни не може да продължи да се развива по този начин. Нужна е промяна! Ако не се промени възможно най-бързо, вървим към лош край. Обикновено в тежки кризи големите нации се обединяват около няколко приоритета, за да ги решат. При нас това не се случва.
В момента на никого не е угодна реформа в образованието. На първо място – в нея не трябва да се търси политически дивидент, а национален. Промяната ще донесе обществен дивидент, но след 15-20 години.
Ако се погледне демографската картина, статистиките за възрастта на учителите – и двете са плашещи. От погледа на 31-годишен човек мога да кажа, че са страшни.
Защо няма промяна? Ние нямаме навик да решаваме проблемите, българинът изчаква до последно. И България ще продължи да губи ценни кадри заради това, че проблемите не се решават навреме.
У нас липсва чувството на общността. Нашенецът казва: „държавата ще оправи всичко“, но какво прави всеки един от нас – знаем си привилегиите, но си забравяме задълженията. У нас има дефицит на хора, които искат и могат да работят в екип, дефицит на хора с морални ценности. Промяната в държавата и в мисленето като нация обаче минава през образованието.
От добрите системи на образование в света и Европа трябва да вземем това, което е добро, да го пречупим през нашата призма. Това изисква много мислене и работа!
Източник: dnes.bg
