Даниел Симеонов е режисьор, който мнозина познават от работата му в Домa на киното. Той пък изоставя живота в големия град, за да замине на село, където става учител.
„Случи се след класически бърнаут. След като престанах да работя в Домa на киното, продължих в голяма корпорация. Дойде ми много, а винаги съм си мечтал да живея на село. Стоеше драмата с поминъка. В един момент се получи като скок от кула в басейн. Стискаш си носа, затваряш си очите и скачаш надолу във водата. Направих го. Повече от една година ми отне да съм в безтегловност и да не знам къде се намирам. Постепенно взех да се събуждам. Започнах да организирам различни инициативи в местно читалище“.
Всъщност преподаването не му е чужда идея, но е предполагал, че ще е в университет. Попада на обява на „Заедно в час“, в която пише, че търсят учители – иноватори, които ще правят различни неща с учениците, ще имат свободата да помагат на децата да се самоизразяват. Включва се. И както си живее в с. Ъглен, в ловешкия регион, започва да преподава английски език в училище „Неофит Рилски“ в с. Дерманци, което е на около 7 км. разстояние. Първата година киното е на заден план. Дани гледа филми, общува с приятели, защото в крайна сметка живее в „глобалното село“, както казва той. В един момент от „Заедно в час“ го свързват с Ралица Асенова и заедно организират летен кино лагер. Започват да плануват по-големи неща, като стигат до гледането и обсъждането на кино с деца, правенето на филм и ходенето в Париж с проекта „100 години младост“. А сега следва участието и на двамата във Форум „Кино в училище“, който ще се проведе във Френски институт в България между 21 и 23 юни.
Форум „Кино в училище“
Събитието е организирано от „Арте Урбана Колектив“ – сдружение, посветило силите си на въвеждането на киното в училище. Програмата включва различни панели, свързани с кинообразованието в непрелигирована социална среда. Също така разглежда спецификите в кинообразованието, развитието на киноестетика. Програмата включва дискусии и безплатни прожекции на филми, някои от които са направени от ученици. Сред подбраните продукции учителят препоръчва един чилийски „100 деца в очакване на влак“, чиято прожекция е на 21 юни от 16.30 часа. В програмата е и филма, който Дани прави с деца от училището, в което преподава . Част е от програма със съпътстваща платформа, до която имат достъп всички учители. В нея има доста европейски филми, част от които са се превърнали в класика, но и са специално подбрани с видим и много лесно разпознаваем кино език. Сред тях са „Лудият Пиеро“, Мъжът без минало“, българският „Подслон“… Тези филми съдействат на децата да правят различни педагогически обучения, както да гледат и развият собствена кино естетика.
Киното и ученето
Киното е много близо до децата. В това е сигурен Даниел. „Много се говори колко важна е четивната грамотност и колко трудно учениците я усвояват. Киното също има своя език, своите знаци, ако щеш синтаксис. Това е начин да се влезе и разбере едно наративно послание. Киното е удачен начин учителите да си помагат с нова методология.“ При Дани този процес работи много добре. Той е сигурен, че ако на дете в стандартен час по литература му е трудно да обясни случващото се с лирическия герой и да определи какъв е основният конфликт, то с киното това би се случило по-лесно. Оказва се, че по-слабите ученици се представят по-добре, анализирайки филмите. „Когато гледаш филм интуитивно усещаш, че няма правило. Липсва верен отговор. Тези деца се чувстват спокойни, че могат да заявят позицията си и това събужда тяхната активност. Силните ученици пък обратното – без идеята за верен отговор, стават скептични и се чувстват несигурни. Много интересна динамика“, отбелязва учителят.
Кино на село
Някои от учениците на Даниел Симеонов гледат за първи път в тази програма филм със субтитри. „Това си е успех за тях, защото тези деца не са чели толкова много за час и половина.“, отбелязва преподавателят. Всъщност първата драма преди правенето на кино е била именно: „Как да гледаме кино?“ Началото е през лятото на 2017 г. в читалището на с. Дерманци. Много от присъстващите деца никога не са стъпвали в киносалон и странно са се чувствали, когато организаторите затъмнили залата. Прожектират им режисьорския дебют на Франсоа Трюфо „400-те удара“, който разказва за бунтарството на ученика. Впоследствие стартира и идеята с Ралица Асенова децата да снимат филм по зададена от Синематиката в Париж тема. Налага се да правят различни кино упражнения през учебната година и впоследствие те стават част от направата на късометражен филм. Темата се оказва „Места и истории“. Децата веднага решават да снимат в любимия си жанр – хорър. В този процес те да са идейния център на филма, а Даниел е ментор и ги ръководи само да не се излиза съвсем от релсите. Подкрепя идеята им за хорър, но заедно стигат до извода, че подобен проект би бил твърде скъп. Така правят филм за апокалипсиса „9+1“, който също може да видим в програмата на форума „Кино в училище“. Прожекцията е на 21 юни от 15.00 часа. За направата на филма съдействат и познати на Даниел от киното. Така децата имат оператор със собствена камера, звукари. Намират се и хора с костюми, грим. Всички отиват на село за два снимачни дни, където се случват и истинските преживелици на кинодейците: „Имаше дъждове, крихме се, децата се окаляха. Вечерта сушиха дрехите си, защото действието във филма се развива в един ден и те знаеха, че трябва да са със същите дрехи. Беше много забавно“, спомня си Даниел.
Представят проекта в Париж, където се отличават с факта, че той е единственият филм, който третира темата за бъдещето. „Места и истории“ навява асоциации за спомен, за нещо преживяно“, отбелязва Дани и допълва, че децата са се справили на ниво и с актьорската задача. Филмът е представен и на Срещи с младото европейско кино, както и е селектиран в късометражната програма „Златна роза“. „Заведохме децата във Варна. И се случи нещо много интересно. – спомня си учителят – Две от тях имаха невероятно преживяване. Това им бе първото посещение в истински голям киносалон. И представяш ли си да отидеш за първи път на кино и да гледаш себе си на екрана във Фестивалния конгресен център, където залата е доста голяма. Едното дете спонтанно се разплака от емоции.“
Детството
Всъщност и Дани харесва киното, докато прекарва ваканциите на село. Там има киносалон, спомня си той. Прожектирали са „Уилоу“, „Мотоциклетът вампир“…, но Дани няма да забрави влизането в салона с червени дебели билети с перфоратор и миризмата на влага. Киното не е било специална част от живота му, докато не става на 12-13 години. Тогава участва в спортно състезание в Червен бряг, където на учениците им прожектират „Пианото“. „Рязка скорост. От първа минаваш направо на четвърта!. Казах си, боже какви са тези неща, какво се случва на тази жена, която през цялото време нямаше нито една реплика. Това се опитвам да направя и с децата в училище. Искам да осъзнаят срещите с енигмата, с това, че има нещо, което е интересно, което не разбираш напълно. Тогава започнах да се интересувам от кино. Купувах си списания, четях, гледах филми, интересувах се от биографията на различни режисьори, докато един ден в библиотеката на село намерих трите енциклопедии „История на киното“. Помня, че едно лято не ги четох, а направо ги ядях. Беше ми много интересно. Спомням си един филм „Уморените коне ги убиват, нали“ с Джейн Фонда. Не бях го гледал но в книгата има кадри, анотации и лек анализ и аз си представях какъв е бил този филм. Ако се появеше и нещо по телевизията от тези книги, се заковавах да го гледам. Завърших и кинорежисура.“
Що се отнася до избора да преподава и прави кино с децата на село, Дани вярва, че е направил правилното решение. Животът в малкото населено място е хубав. Най-голямото предизвикателство е да имаш работа. Другото, което притеснява хората, според него, е здравеопазването и образованието. „Нещата се променят. – отбелязва Дани – За мен това е друг избор. В нашето село от месец живеят вече шотландци, които си купиха къща. Все повече млади хора се връщат на село. Има социален живот, но няма културен. Затова и работя в тази посока с децата. Проблемът на малките училища не е липсата на учители, а липсата на достъп до възможности.
В София не съм ходил всеки ден на кино, но съм имал избор да ида на театър, концерт, изложба, прожекция. Това те прави свободен, открива ти хоризонти. На село нямаш тази възможност. В другите държави не е така. Дори и в най-далечните райони, може да няма същия достъп като в столицата, но поне има някакъв избор. Голямо внимание се отделя на изкуството в живота на децата, на връзката с тяхната емоционална същност. Българското образование е длъжник на своите деца, защото часовете по изкуство и музика в повечето училища са само допълващи. Всъщност те са много важни и неслучайно присъстват в образователната система и трябва да има по-сериозно отношение към тях. Това е и причината днес да виждаме чалгата не като музикален стил, а като начин на живот и светоусещане.“
