В началото на 90-те години нуждата от препитание, съчетана с младежки идеализъм ме захвърли на образователната нива в Делиормана като учител, сиреч орач, който да подготви почвата, а после и да посее семето на знанието в главиците на стотина дечица изцяло от средите на турското малцинство.
Разнасях един грамофон и като дипломиран българист преподавах още история и пеене. „Другарко, другарко!“ – нахлуваха с дребни дертове в учителската стая и в личното ми пространство хлапета, които още не бяха свикнали с обръщението „Госпожо“, а за това, че за мъжете учители има отделно обръщение „Господин“, може би, не бяха и чували.
Като следя новинарския поток, дали от правен нихилизъм или от юридическо невежество съм натрупал доста пропуснати ползи от делата, които е можело да заведа барабар с граждански искове срещу малките гадини, които са ме „другаркосвали“ в продължение на три месеца, толкова изкарах като даскал. Днешните даскали са по-начетени, или по-окомуш, както казват в Делиормана. Физкултурник от Пирдоп успял да осъди за унижаване на честта и достойнството си 14-годишен ученик, който в местната професионална гимназия по механоелектротехника го поздравил с обръщението „госпожо, здравейте“.
Ако даскалът беше отвърнал на пубера примерно с лежерното „мараба, маце“, двамата може би щяха да са квит и казусът да приключи с прилагане на института „реторсия“, като страните изравнят позициите си в конфликта и се обидят по веднъж взаимно. Преподавателят се разминал с взаимността, като подгонил ученика физически, хванал го за шията и бил бръкнал в устата му, уж за да обърне фейса на младежа, така че да се гледат в очи. Така даскалът завел дело за обида, а родителите на тийнейджъра за лека телесна повреда и в резултат двете страни се снабдили с по една осъдителна присъда.
Ситуацията в Пирдоп е комична за четене, но абсурдна за разбиране. Колкото и да звучи приповдигнато училището е съществувало през векове и е призвано и днес да бъде храм на образованието. Образователната система действа по свои писани и неписани правила и се регулира от непрекъснатото взаимодействие на цялата образователна общност- учители, ученици, родители и дори помощен персонал. В повечето случаи този сложен организъм успява да се пребори с дребни вируси и по-сериозни епидемии с помощта на собствените си съпротивителни сили.
Когато това не се случи и за овладяване на заболяването се чуят команди като: „Клас, стани! Съдът влиза!“ това вече са симптоми, че пациентът е мнооого болен и нещата вървят към летален изход. Или, че някой е пресолил гозбата. Ако просто ме питат мен – няма място за съда в българското училище. А ако някой се нуждае от съд, за да надгради авторитет и да защитава учителската си чест, той може би просто не е за училище.
