За седма поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ имат удоволствието да обявят Националния литературен конкурс за учители-творци, в който със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – могат да участват действащи учители и директори от цялата страна.
Мрежата на учителите новатори teacher.bg отново е медиен партньор на конкурса и като такъв има привилегията да запознава читателите си в аванс с някои от произведенията, участващи в него.
Днес Ви представяме произведението на Таня Динева, преподавател по български език и литература в ПГ „Свети Патриарх Евтимий“, гр. Асеновград.
Искам пак!
Преди няколко дни Зара сънува сън – започваше работа като началник-склад. Подписа приемо-предавателния протокол и беше много радостна от това, че повече няма да влиза в клас. Тя рядко сънуваше сега – два-три пъти в годината. Този сън обаче я накара да се замисли. След повече от двадесет години в класната стая дали наистина щеше да се радва, ако смени работата си, или това беше просто игра на подсъзнанието в първите дни на отпуската й?
Времето щеше да покаже. Но и след няколко дни сънят беше все така ярък, а това вече беше тревожен знак. Беше дошло време Зара сериозно да се полута в лабиринта от спомени и да разбере кое не беше наред.
Втори клас, любимата игра на двора – на учителки. Тя държи химикал и тетрадка в ръце и изпитва другарчетата си от махалата.
До завършването на гимназията дори и не помисли, че иска да става учителка. Астроном, детектив, преводач – да, но учител?!
Споменът за две много ярки личности – една другарка в гимназията и един господин в университета, изплува веднага след това. Те бяха насърчили творческата мисъл у нея – единият със забраната, че не може да пише сама за произведенията, без да се позове на критиците, а другият – с препоръката смело да интерпретира това, което чете, без да обръща внимание на казаното и писаното преди това. Запомни и двамата, защото обичаха това, което правеха, без да има нужда да го казват.
Първата работа след завършването на университета – на село, в смесени класове – четвърти и пети, шести и седми. Научи се да се работи по групи и да разпределя времето си добре, но все още не знаеше, че иска да бъде учителка.
А после, кой знае защо последен, изплува споменът за първия й урок в училище. Бяха петокурсници и по време на практиката трябваше да проведат определен брой часове. Първият бе запомнящ се.
Подготви се старателно, дори изрепетира урока пред огледалото. После, по време на часа, всичко беше като на сън – чудесен и вълнуващ сън за едно осъществено общуване. На обсъждането след урока получи много похвали. И тогава каза: „Искам пак!“ Преподавателят веднага организира повторното й влизане в клас. Същият урок, но в друга паралелка. И пак се получи, макар и с други ученици.
Фразата, произнесена преди повече от двадесет години, не биваше да бъде забравена. Защото именно тя показваше, че още тогава преподаването й беше харесало. Няма как да поискаш да направиш нещо за втори път, ако то не ти харесва.
„Искам пак!“ – фраза, която трябваше да се поизтупа от праха, натрупан с годините, за да помогне на Зара да осъзнае, че има още какво да прави в клас.
