Институции

Зам.-министър Димов: България можеше да стане обучителен хъб на Балканите

– Проф. Димов, действието на приетата Стратегия за висшето образование и измененията в закона създадоха някои проблеми. В последните дни в МОН имаше срещи с ректори, например на университетите с хуманитарни направления. С постановление през януари за тях коефициентът за издръжка бе увеличен с 15%. Какви проблеми поставиха ректорите?

– Коефициентът на финансирането бе променен от 1,6 на 1,85, но аз предпочитам да говорим не за коефициенти, а за реална субсидия. Тази мярка увеличава субсидията. Това показва, че мислим за хуманитарните и обществените науки. Има професионални направления, при които не може и не бива да се търси икономически ефект. Те са свързани с българската история, с българския език, с фолклора. Няма как да ги оцениш и измериш със стандартните пазарни механизми, нито пък с индекса на цитиранията в международен план или с т.нар. импакт фактор на списанията, където са публикувани. Задължително е такива национални тематики да бъдат поддържани като държавна политика.

– Не е ли важно такива направления да получават допълнително финансиране, примерно за публикуване на исторически и изобщо българистични изследвания в международни списания? Виждаме, че хуманитаристите от всичките ни съседи на Балканите са подпомагани да публикуват в чужбина, защитавайки националните интереси на своите държави, а българските учени не са. При това те имат най-ниското държавно финансиране сред останалите си колеги.

– Съгласен съм, че въпросът е важен. Би следвало да се търсят механизми, чрез които държавата да поощрява изследвания, намиращи място в световни издания. Преди време бях научен секретар на БАН и, подготвяйки годишните отчети, забелязах, че нашите учени, които се занимават примерно с кирило-методиевистика, почти нямат публикации в реферирани списания. В същото време се оказа, че има две-три статии за Кирил и Методий, но автори са учени не от България, а от Македония. Не казвам, че това не са българи, но това е друга тема. Хубаво е, че колективите в България, които сериозно работят в областта на българския език, на историята, на българската култура най-общо, успяват да представят такива научни проекти, че те да бъдат финансирани от фонд „Научни изследвания“. Там има заделени средства. Или да бъдат успешни участници в проекти по „Хоризонт 2020“ и други международни програми. Много се прави например в областта на компютърната лингвистика, в която има сериозна българска школа. Такива хубави неща се случват в колективи, където има традиции и много добро професионално ниво.

– Някои от хуманитарните специалности влязоха в групата на приоритетните. Това означава ли, че няма да се намалява приемът на студенти в тях?

– Точно така. Приоритетните специалности всъщност дават мярката и за това къде приоритетно трябва да се дават средства, за да се компенсират някои оценки, които пазарният механизъм няма как да даде.

– Но след срещата с ректорите беше казано, че например в областта на историята и археологията реализацията на завършващите е само 39 процента. А тя ще е един от основните критерии при приема. Това основание ли е за намаляване на приема или е основание да помислим защо в България няма работа за историци и за археолози?

– По-скоро второто. 

– Опираме до опазването на националната памет и на националната идентичност, а това не може да е грижа само на МОН.

– Би трябвало, независимо от сравнително ниската реализация, да се запази поне това ниво, което имаме към момента. И това трябва да е обект на специална грижа, която няма как да се реализира само от МОН, трябва да участват и много други институции.

– Откритията на археолозите ни стават световно достояние и са лице на България пред света. Има огромно противоречие между резултата от труда и самото обучение на тези кадри.

– Това е вярно. Смятам, че могат да се намерят механизми да бъде оценен ефектът от изследването на културното наследство на България. Това ни е традиционната бащиния. Културното наследство запазва идентичността на една нация. Към момента, за съжаление, не са измислени мерки, които да отразяват това. Висшето образование е една изключително деликатна област. Когато се въвеждат мерки за оценка, човек трябва да бъде много внимателен и да не ги променя твърде рязко, тъй като това нарушава балансите в системата като цяло. Особено за една страна с ограничен капацитет – в момента бюджетът за висшите училища е около 383 млн лв. и се планира да нарасне до малко над 400 млн. лв.

– Като процент от брутния продукт това е най-ниското финансиране в Европа…

– Смятам, че тази област заслужава повече внимание и по-голяма тежест в нашата ценностна система. За съжаление през годините България не можа да развие този потенциал, както направиха други страни. България спокойно можеше да се превърне в нещо като обучителен хъб на Балканите, където има способни преподаватели, има наука на високо равнище, привличат се студенти, включително от чужбина. Знаете, че в Англия например това е един много хубав бизнес. Там събират най-добрите студенти от цял свят, най-добрите преподаватели и, освен всичко друго, това носи голяма полза за страната. Много съжалявам, че България не можа да се превърне в такъв хъб, но нищо не пречи да полагаме усилия в тази посока. Освен за чисто духовните аспекти, може да се помисли и за една по-добра организация и мениджмънт на тази дейност.

– Може би това се отнася и примерно за медицинските специалности – общественият интерес е да има лекари в болниците. Но след като тук ги обучават добре, те заминават навън за много по-високо заплащане. Не може да се иска от висшето образование да задържи лекарите в България.

– Това е въпрос на цялостна държавна политика. Регулирането на висшето образование вече е на база на качеството и е добре да има измерители, които показват това качество. В същото време в други страни съотношението при издръжката на един студент между най-евтиното и най-скъпото професионално направление е максимум 1:5,5. При нас то стигаше до 1:10. Но нека не се фиксираме само върху тази издръжка, защото дори след нейното малко свиване за медицинските направления на практика тяхната субсидия не се намали. Тази година тя е дори по-висока от миналогодишната, първо, заради увеличения брой студенти и второ – заради добавките за качество. Повтарям: трябва да бъдем много внимателни, когато променяме нещо в тази деликатна система, защото не е добре да вкараш слон в стъкларски магазин. Трябва много внимателно да се изследва какво ще се случи, когато нещо се промени.

– По закон е задължително промени да се внасят заедно с оценка за въздействието им, но това рядко се прави или може би нямаме специалисти, които могат да го правят?

– Когато се прави една промяна в дадена система, трябва да се изчака година-две, за да се види как тя работи и какъв е ефектът. Вярно е също, че нямаме достатъчно квалифицирани специалисти, за да оценим как дадена система понася промените. Оценките се базират на някакви изходи данни, които понякога не са съвсем прецизни. Важно е да се провери как известна непрецизност във входните данни се отразява върху изходния резултат. Това е нещо, което като алгоритми и като софтуер е направено и би могло да се използва. Това е един много добър механизъм, който позволява да се изследва устойчивостта на системата от гледна точка на полезността. Прощавайте, тук си казва думата моята професионална деформация, защото именно с това се занимавам в професионалната си дейност.

– Изработеният миналата година в МОН проект за Стратегия за развитие на научните изследвания, слава Богу, не мина през парламента, защото по моето скромно мнение си беше за боклука. Сега вашият екип обяви, че съвместно с научната общност ще коригира и доработи тази стратегия. Ще промените ли порочната философия стратегията да визира само пазарна реализация, иновации и икономика, а не развитие на самата наука, от която се раждат идеи за иновациите? Науката и нейното икономическо приложение са две различни неща.  

– Смятам, че една стратегия за развитие на научните изследвания трябва да е независима от утилитарната полза, от комерсиалните резултати. Това би бил перфектният вариант. Има приложна наука, чиято цел е получаване на иновация и утилитарна полезност. Тя се фокусира върху определени области – т.нар. приоритети на иновационната стратегия. Стратегията за развитие на научните изследвания е необходимо условие за старта на частта за наука в оперативната програма „Наука и иновации за интелигентен растеж“, която се управлява от МОН. И ние сме длъжни – според всякакви документи, формулирани в Брюксел, да има такава функция на полезност. Искам да подчертая, че оперативната програма не е само за учените. Бенефициенти са българският народ и българската икономика, която довежда до по-добро качество на живота в България.

В същото време другите изследвания, които наричаме фундаментални, се развиват по свои собствени закони, по вътрешната логика на развитие на всяка конкретна наука. Това е нещо различно и тук финансирането трябва да става не чрез оперативната програма, а от държавата – от субсидия и фонд „Научни изследвания“, както е навсякъде по света. А ние тук се мъчим като грешни дяволи да измислим как от оперативната програма да вземем съфинансиране за фундаментални изследвания. Средствата за тях в цял свят ги има в държавния бюджет и това не се дискутира. Защото никой не знае кога и от кое фундаментално изследване може да се роди приложен резултат. За малцина е известно например, че методологията, за която Владимир Койлазов получи т.нар. технологичен „Оскар“, се роди от фундаментално изследване в БАН. То беше финансирано от фонд „Научни изследвания“ преди шест години и доразвито след това за приложение във филмовата индустрия. Българският научен фонд финансира проект – „Ефективни Монте Карло методи за решаване на големи изчислителни задачи“, в който много успешно участваха Владимир Койлазов и Петър Митев. Благодарение на това тези изключително способни изследователи успяха да получат технология на световно ниво.  

– Няма как да не питам за най-големия проблем – мизерните заплати на учените, чийто труд е изключително важен за съществуването и развитието на България изобщо. Защо според вас на няколко пъти в НС бе отхвърлено предложението на левицата да се въведат начални заплати за учените, под които не може да се пада, както е при учителите и други професии?

– Няма никакво съмнение, че науката трябва да се финансира на проектен принцип. Но в същото време трябва да бъде осигурен един минимум като заплата на учения, за да може той да работи нормално и да не мисли за насъщния. Една стъпка към това е финансирането на младите учени в БАН с 2 млн. лв. Изключително съм обнадежден от това, което те и докторантите са направили. Академиците пък им написаха много хубави професионални рецензии. Е, част от тях бяха силно негативни, но това е нормално в науката. Успеваемостта бе около 60%, което не е малко. Оказа се, че са получени много добри резултати със сравнително малки средства.

– Защо в последните години властта единствено и само от учените искаше едва ли не да продават резултати на улицата, за да си заработели мизерните заплати? От нито един друг работещ в бюджетната сфера не се иска да продава резултат, та да вземе доста по-високата си заплата. А тъкмо учените ни са се доказали дори международно – в световните рейтинги БАН е 42-ра сред 4000 водещи научни организации в Европа.

– Има още един показател за резултатите. Ако пресметнете сумарните наукометрични показатели на нашите учени и ги разделите на финансирането за получаването на тези резултати, българските учени излизат на първо място по ефективност. Преди няколко години акад. Иван Юхновски направи такова изследване за учените в Европа и се получи този резултат. След година подобно изследване повториха румънците и в него българските учени отново излязоха на първо място по резултати на единица финансиране. Някой може би си мисли, че  трябва да се гордеем с това. Обаче не е така. Това, че в България при минимални инвестиции се получават максимални резултати, ни прави конкурентоспособни при участие в международни проекти, но мизерните заплати силно притискат учените и те буквално са на ръба. Получава се пренавиване, което силно вреди на научната работа и на научната среда.

– Накрая пружината се къса?

– Точно така. Този „отличен“ показател, по който сме на първо място, трябва да ни тревожи, не да ни радва. Според мен би трябвало да се дефинират ясни правила за заплащането. Това би довело до частично решаване на проблема. Не би трябвало заплатите на учените да са по-ниски от тези на учителите, както е в момента. Не защото на учителите са високи, а защото на учените са ниски. Трябва да се намерят механизми, защото няма логика.

Интервю на Велиана Христова, в. „Дума“

Източник: в-к „Дума“