Идва ваканция, която не прилича на нито една от предишните. Голямото предизвикателство е как да върнем баланса в живота на детето след дългата изолация
Венета Венева е завършила психология в Софийския университет, специализира в Мюнхен Монтесори терапия. Председател е на Националния алианс за работа с доброволци. Действащ психолог, Монтесори терапевт и обучител на учители.
– Какво се случи с децата през двата месеца на дистанционно обучение?
– Децата живеят сред възрастни. Затова, когато говорим за състоянията им, винаги първо трябва да говорим за възрастните. У нас не са правени изследвания, но вече има в Европа и Америка, а резултатите са валидни и за България. Показват, че възрастните са преживели периода на изолация, дистанционна работа и нарушени връзки с повишени нива на раздразнителност, гняв, конфликти, тревожност, трудности в съня и дискомфорт. Половината заявяват, че имат влошени отношения и изобщо влошено качество на живот.
В българския дом има голямо значение как са се чувствали възрастните, защото, за разлика от Европа и Америка, семейството тук живее с баби и дядовци. Най-уязвими бяха децата. Освен че на тях им се отрази всичко, което казахме за възрастните, те имат свои тревоги. Особено за най-малките, до 5 г., объркването бе голямо: защо не ги гушкат, защо не са на градина, защо мама и тате са вкъщи, защо се карат.
– Как реагираха децата?
– Първо, всички бяха откъснати рязко от основна им роля – да са ученици. От днес за утре загубиха социални връзки със своите естествени партньори – връстниците. Загубиха приятелите си и усещането за емоционална и социална връзка с хората, с които съпреживяват. Децата от 3 до 10 г. имат нужда от наситени ежедневни преживявания, те се учат през тях.
– През ситуациите, не през Гугъл мийт?
– Липсата на задоволяване на емоционалните нужди доведе до дефицити и до неприемливи поведения, които родители определиха така:
„Този лигльо, това тръшкащо се дете не е моето.
Не мога да позная това дете, което ме държи за ръката и едва ли не очаква да го храня, а е във втори клас”. Децата през поведението си ни казваха: „Ние сме объркани и в стрес, питаме и очакваме отговори и подкрепа”.
Те имаха още трудности. Беше нарушен техният режим. Детето се чувства сигурно, когато има ритмичност и предсказуемост на заниманията. Когато режимът е ежеседмичен, това дава спокойствие. То изчезна, защото всеки дом влезе в нов режим. Един ден с едната баба, другия ден с другата, третия ден с мама. Всеки ден нова програма, нов темп, различни очаквания, изисквания, различна подкрепа.
В дистанционното обучение бяха подменени ролите. Учителите си бяха учители. Но родителите станаха възпитатели и учители по математика и химия. Това е от трудно по-трудно.
Всички не бяхме подготвени и преподаването за някои учители означаваше да заливат децата през имейлите на родителите с домашни и ангажименти. Това не е обучение.
Това е предаване на информация, която някой друг вкъщи трябва да разбере и отработи,
да преподаде и да упражни.
Това е много сложно за всички в този процес. И с много проблемни отношения. Деца ми споделят: „Отказах да правя домашни с мама”. Да, много деца, особено след обед, когато трябваше да пишат огромните домашни, отказаха по много причини. Едната е обърканата роля на родителя като преподавател в сфери, в които не е компетентен. Налагаше се да моли, да повишава тон, да наказва, да измисля невероятни подкупи, за да мотивира децата.
Как един първокласник да си свърши работата, като той не е научен още? Как, като не му е преподавано пълно, спокойно, ефективно, за което никой няма вина? Децата бяха потърпевши. Важен дефицит е, че нямаха извънкласни форми – спорт, изкуства.
– Или те също бяха онлайн, което ги вкарва в същата ситуация?
– Даже повече ги натоварва. Защото много повече време трябваше да прекарват пред екраните. А всъщност ценното в извънкласната форма е, че дава смяна на ритъма и двигателната активност, насищане с други емоции и връзки.
Много трудно време, за много дълго
В семействата в първите седмици имаше напрежение колко дълго ще продължи, дали ще има работа, ще се разболеят ли възрастните. Тази тревожност се отрази на емоционалното състояние на децата, защото те наблюдаваха възрастните, които нямаха отговори и не знаеха перспективата.
И още нещо – тотално претоварване с екраните и със самостоятелни задачи. Изключително малки възможности за почивка.
Децата реагираха с нетипично поведение, демотивация, агресия – от много меки форми на отказ да пишат до агресивни прояви, дразнене, провокиране, удряне. Един татко ми каза: „Много често се биехме вкъщи. Детето идва объркано и почва да удря, особено вечер”. Не е излизало, не е разтоварено. Върху кого да отреагира, освен върху най-близките?! И то с невротичност.
– Сега се връщаме към предишния живот, но свършва учебната година и децата пак няма да са в старата ситуация, а в нова – ваканция. Какво предстои?
– Не се връщаме към онова, което познаваме. Тази ваканция няма да е като нито една предишна. Тя ще е с ограничения. С много по-малко възможности за пътуване и разтоварване. Не се знае дали родителите ще могат да вземат отпуск, как ще работят, за да компенсират.
Ние не се връщаме към нормалност, а се приспособяваме към следваща непозната ситуация
Да не говорим, че ни предстои да подготвим децата и за нова учебна година, която също няма да е обичайната.
Това са компетентности, свързани с институциите, но опират и до родителите. Ако те не са подготвени, няма да могат да подготвят и децата. Това е много важен въпрос – как завършваме учебната година, с какви послания, как помагаме на родителите и децата в страна, в която няма развита мрежа от интегрирани социално-психологически услуги за семейството.
– И родителят пак ще се справя сам?
– Сега огромната задача е педагозите да опитат да ориентират спокойно, за всяко дете поотделно какво е добре да бъде сторено. Родителят да се ориентира какво лято предстои и каква есен.
Ще кажем – ама това роля на училището ли е?
Да, роля на възрастните е. А възрастните са родителите и учителите, заедно. На кого друг да е работа, ако не на възрастните? Ако те не се подкрепят, няма откъде да дойдат знанието и опората.
– Има ли нагласа за това или по-скоро учителите жадуват с края на учебната година да им падне бремето и да починат?
– Навярно за мнозина е така. Говоря с тях много за това, което предстои. А то е, че ако сега, изтощени, си заровим главата, ще имаме тежка есен. Защото няма да ни подминат нито в училище, нито у дома дефектите на онова, което не сме отработили през лятото. Децата ще се върнат с тази обремененост в клас, умножена по две – защото ще сме вече в седмия месец от началото на необичайната ситуация. Както разсъждаваме за мерките, свързани за здравето, както се мисли за икономиката, така трябва да се мисли и за психичното равновесие.
Какво да направим? Първо, родителите трябва да приемат проявите на трудно поведение вкъщи – тръшкането, нетипичното държане, плачещите затворени деца. Това са знаците, които те дадоха, че им е трудно. Приемаме го като тяхното послание и решаваме като възрастни как ще действаме.
Второ, много е важно да организираме активности през лятото. Да има баланс в живота на детето – да се разтовари, да общува през различни форми на позитивно преживяване.
Стремглаво и драматично да намалим екранното време
Ако преди в жегата беше приемливо, тогава децата имаха друга пролет, друго лято и друга есен, сега се затормозиха и пристрастиха. Сега е време за движение, спорт, изкуство, разходки, природа – всичко друго, но не и екран.
Много ще бъде добре, ако учителите насърчат интересите и създадат училищни летни занимални. Надявам се да има и други извънучилищни услуги. Дано част от тях да са безплатни. За да помогнем като общност в предизвикателствата, които сега родителите имат: разтоварването на децата и подготовката за новата учебна година. И на самите себе си. Защото сега семействата също трябва да починат, да излязат от ролята на учители, да премислят своите реакции от месеците на кризата – как постъпиха, когато децата бяха бурни? Сега имаме много разклатени семейства, много обострени отношения.
Баща ми каза: „Никога не съм наказвал детето толкова, колкото през тези месеци“. Това ли е изходът, попитах. „Друг не знам – отвърна той. – Когато то казва неприемливи думи, блъска вратата и удря баба си, съм безсилен!“ Тези родители не са лоши, но те имат нужда от подкрепа. Къде да я намерят? Ние сме в голям дълг към родителската общност от години. Няма система за помощ, а сега тя ни трябва много.
Научихме много уроци. Всяка криза помага на хората да усвоят нови умения, да се справят с нови ситуации. Добре е да разбираме и да действаме така, че
не да бъдат пощадени децата, а да им бъдем партньори.
И затова на родителите им трябват помощници. Защото те не са специалисти по химия, по физика, че и по всички кризисни ситуации вкъщи, че и по взаимоотношенията в семейството. Какво да очакваме още от този родител? Който, освен всичко, и трябва да работи, който сега също се връща на работа и от него се чака и да е много по-ефективен, отколкото дистанционно.
