Демографията затисна като лавина образованието.
Свличането започна отдавна – демографските процеси се развиват бавно и често пъти изглеждат необратими. Колкото и трудно обаче е да им се влияе, инерцията и бездействието са равносилни на гарантирана катастрофа. Добре е, че властта го осъзнава.
Шепа статистически данни са достатъчни, за да очертаят картината. В началото на учебната година просветният министър Красимир Вълчев обяви, че между 25 и 30% от учениците са с майчин език, различен от българския, а за пръв път учениците от семейства с по-ниско образование са повече от другите. Във висшето образование пък ситуацията е „с трън да влачиш, няма какво да закачиш“ – то не бяха томболи, награди, безкрайни класирания, само и само да се намерят отнякъде студенти. Данните заслужават по-внимателно вглеждане в тях, защото някои от тях са противоречиви, а динамиката в числата е показателна за тенденциите.
Колко в крайна сметката са децата с майчин език, различен от български?
Тук обявените от МОН през годините данни звучат силно противоречиво, като изобщо не е ясно как точно е съставяна статистиката. През 2011 г. например тогавашният министър Сергей Игнатов обяви, че 48% от първокласниците са с майчин език, различен от българския. По данни на Синдиката на българските учители от заседание при президента през 2015 г. 43% от всички български ученици, тоест не само първокласниците, говорят вкъщи език, различен от българския. В някои области картината е стъписваща. По данни на регионалното управление на образованието в област Сливен от 2016 г. 80 на сто от всички ученици в областта са билингви и българският не им е майчин. Със сигурност това не е единствената област с такава обърната демография. На този фон е трудно да се повярва, че за 8 години – от обявените от Игнатов данни насам, е настъпил толкова рязък обрат в демографските тенденции. Тук със сигурност обяснението е в начина, по който се събират данните, но дори да се абстрахираме от това, втората статистика – за дела на учениците, идващи от семейства с ниско образование, говори достатъчно. Ако е вярно, че в българското образование за пръв път учениците от семейства с ниско образование са повече от останалите, то лавината е на път да се отприщи.
Показателно е, че този обрат – по-голям дял на учениците от семейства с ниско образование, се случва успоредно с друга тенденция – на ръст в дела на висшистите.
От 2009-а до 2018 г. делът на хората на възраст от 15 до 64 години с висше образование в България е нараснал от 19.2 на 24.8% при средно за Европа 28.7%. Тоест, докато броят на висшистите расте, в училището влизат деца от семейства с ниско образование. Това говори само по себе си за статистиката за раждаемостта и е показателно, че наистина са изпуснати поколения, както коментира просветният министър Красимир Вълчев. Ако университетите не преориентират политиката си към учене през целия живот, тук на практика е постигнат статистически връх и делът на висшистите при задълбочаващи се демографски проблеми ще пада. По данни на МОН през 2016 година бе поставен рекорд с близо 80% обхващане в университет от завършващите абитуриенти. Голяма част от останалите 20% попадат в друга статистика – на нито учещите, нито работещите. През 2018 година България е на негативното трето място в ЕС след Италия и Гърция по висок дял на младите хора (20-34 години), необхванати нито в образование, нито на пазара на труда – 20.9%.
Тези числа са важни не за да се вайкаме, а за да е ясно какво следва да се направи. Ако е истина, че близо половината от първокласниците са с майчин език, различен от българския, просветното министерство заедно с общините просто са длъжни да положат максимални усилия за обхващане на тези деца в предучилищна подготовка и да осигурят допълнително обучение в училище при обучителни трудности на тези деца. Тук България не стои добре – по данни за 2016 г. обхванатите в предучилищна подготовка над 4-годишна възраст са 86.5% от цялата възрастова кохорта, след нас са Гърция, Словакия и Хърватска. Трябва да се въведе и ефективно изучаване на майчиния език, защото владеенето му е път към научаването на българския. Абсолютно неизбежно е и насочването на усилията към максимално дълго задържане на тези деца в класните стаи. Тези големи групи ученици от проблемни семейства, невладеещи добре езика, са в риск от отпадане и тук опасността от отиване в посока, обратна на желаната, вече се видя. След няколко години на понижение делът на ранно напусналите образование (останали с основно и по-ниско образование на възраст между 18 и 24 години) у нас през 2015 и 2016 г. започна отново да расте и вероятно това е една от причините Министерство на образованието и науката да въведе механизма за връщане на учениците в училищата. Също толкова важни са и опитите на МОН тези ученици наистина да са в класните стаи, вместо да се крият зад шашми с отсъствията, защото делът им е много голям. От тези деца се очаква да завършват средно образование, да влизат в университет, да се включат в пазара на труда, което при фиктивно образование ще е предизвестена катастрофа. Ако те не бъдат задържани след основно образование, след десетина години образователната статистика ще е катастрофа. Тази битка е на цялото обществото и колкото и трудна да е, включително и поддържането на връзка със семействата на такива деца, трябва да се води. В противен случай рискуваме да станем тъмна дупка на картата на Европа, и то скоро.
Автор: Таня Петрова
