В България има недостиг на около 25 хиляди работници за тежката промишленост и индустрията, съобщават от националната браншова организация.
Числото изглежда доста фрапиращо и стряскащо, но по-любопитното е, че всъщност недостигът не е толкова на високоспециализирани технически и инженерни кадри в висше образование, а на работници със завършено средно образование. Или иначе казано на по-простичък език, и в индустрията е като в повечето области на родната ни промишленост: вожд има, ама няма индианец, който да работи. За никого не е тайна, че от четвърт век, ако не и от доста по-отрано, бачкаторските специалности не са сред най-долюбваните нито от учениците, нито от техните родители. По време на моите детски години имаше една идиотска традиция, който има рожден ден да бъде поздравяван от останалите си съученици в клас с пожелания какъв да стане като порасне.
И се започваха едни такива умилителни пожелания: „Да станеш тракторист, комбайнер, стругар, работник.” Е, тук-там имаше и пожелания за лекар и космонавт. А да ти пожелаят да станеш учител пък направо си беше смъртна обида. И тогава, и сега малко деца обичаха учителите. Тогава децата обикновено пожелаваха на съучениците си професиите на своите родители, с които се гордееха. Особено пък ако черно-белият портрет на мама или тате гледаше през стъклото в алеята на ударниците, изпълнили петилетката за три години, изтипосани на главната градска улица. То беше гордост, то беше чудо!!!
Днес да пожелаеш на ученик да стане стругар, фрезист или заварчик, си е направо яка подигравка. За която можеш да получиш едно дясно кроше я от ученика, я от родителя му. Какви стругари, какви 5 лв.? Мечтите на съвременната младеж са коренно различни от нашите някога. Толкова различни, колкото е разликата между „Лада Нива” до „Порше Кайен”.
Днес повечето от младежите на глас споделят, че мечтаят да завършат добро образование, за предпочитане в чужбина и да станат адвокати, мениджъри, финансисти, икономисти, имиджмейкъри и мърчъндайзъри. Впрочем така и не разбрах и до днес какво точно работи последният от изброените. Да пожелаваш и да предлагаш на днешната младеж, мечтаеща за мезонети, джипове, лимузини, яхти и плеймейтки, работа като стругар и фрезист, е… как да го кажа по-безобидно. Все едно да пожелаеш на Неймар да рита в „Ботев” Враца.
В последните години младежите започнаха вече да се мръщят на специалности като „Право“ и „Икономика“, даващи им професии с костюми и бели якички. А да им говориш за реализация като цехов работник, който по 8 часа на ден ще слуша грохота на машините и ще напуска работа с омазани ръце, си е направо подигравка.
И нека онези интелектуалци, които се скъсват да обясняват, че срамна работа няма, да си зарежат меките столове и бюрото с компютъра и да се пъхнат в един завод да побачкат – не много, само десетина дни, пък тогава да ги видим дали няма да запеят друга песен. Срамна работа може и да няма. Ама има тежка физическа работа. Която ако в добавка не е и достатъчно добре заплатена, хич не ми я хвали.
