За шеста поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират Националния литературен конкурс за учители-творци, в който могат да участват със свои произведения действащи учители и директори от цялата страна.
Тази година конкурсът се посвещава на 100-годишнината от рождението на големия български писател Павел Вежинов. В негова чест за първи път имаме и тема на конкурса, която съвпада със заглавието на един от известните му романи – „Бариерата“. Бариерата вътре в нас или между нас, видимата и невидимата бариера, която препречва житейски ситуации и съдби, хора и поколения. Бариерата – така, както я разбира всеки от творците.
За трета поредна година Мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на конкурса. Както и в предишни години Ви предлагаме някои от произведенията в аванс.
Валентина Койчева e преподавател по български език и литература в Хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий“, гр. Казанлък.
Бариерата
Тя отдавна вече не е предмет. Нито пък някаква скрита алегория. Вече е живо същество, което диша, мисли, чувства и действа. И си живее в нас съвсем като у дома си. Не, състоянието не е шизофренично, съвсем естествено е. Така свикнахме. Или така ни понесе течението. Може би ни е по-удобно, практично, създава по-малко неудобства, изчиства от искреността…
Не знам. Но усещането е, че се събужда все в мигове, в който уж аз трябва да взема важните решения… Оградили сме се от стени, бетонни не – те могат да бъдат разбити, зад телени огради сме, за да е болезнено напускането им. Едва ли стоенето зад тях е знак за различност, по-скоро е удобно скривалище за маските, които ежедневно слагаме…
Тя е нашата присъда – ние я избрахме, отгледахме, а сега ще берем плодовете й. Нали така е естествено?!? Най-страшно е, когато сами доброволно я спуснем. В себе си – за да не бъдем истински, в отношенията си с другите – за да няма рани, в действията си – за да демонстрираме последователност.
Тя ни спаси от естествения порив да бъдем искрени. Появи се съвсем навреме, за да ни подскаже, че е по-добре да се възползваме от нея, вместо да се възползват от нас… Вслушахме се, нали послушанието ни е национална черта, няма бягство от генетичната обремененост. И омърсихме душите си с чужди действия…
Все пак душевният ни мир търсеше пролука и направи втори опит да се намеси – този път в отношенията ни с другите. На всякакво ниво – с близките, с приятелите, с околния свят. Спряхме да общуваме на живо, интернет бариерата беше нашето извинение и удобство… През мрежата можехме да бъдем каквито пожелаем – умни, съчувстващи, добронамерени и… в крайна сметка фалшиви. В „бариерното“ общуване най-ценна е липсата на очи, онези живите, които като вход към душата рядко си позволяват да подвеждат. Там сълзите излизат на екрана с емотикони макар познатият солен вкус в истинските да не е дори загатнат.
Тя успя да спре и поривите на духа към приятелите. Предпазната стена ни направи премерващи, претеглящи, премълчаващи и разруши диалогичните ни връзки, които преди постигахме неусетно и непреднамерено…
Опитите ни да я прескочим завършваха с малка смърт на отделни кътчета в душата… И оттогава не опитвахме пак. Примирението отново победи бунта да бъдем себе си. Нашата въображаема бариера ни спря убедително.
Докога?!? Нима свободата да я прескочим, да освободим духа и той да полети не си заслужава усилията? Кога спряхме да мечтаем? Защо лицемерната маска победи истинските ни лица, чувства, мисли и се превърна в наша втора кожа? Нали сме силни, оцеляващи, мобилно справящи се с всяка ситуация? Привидно. Полуживо. Бездуховно…
Защото бариерата отдавна си има име – СТРАХ!
За себе си… От себе си… От знак за излизане извън границите на познанието, тя се превърна в собственоръчно изградена преграда, страх и фалшивост… И ни победи.
Надявам се, не завинаги…
9.07.2014г.
