По бит може и да сме последни в Европейския съюз, но по душевност – не.
Също и по акъл (разум – в превод на съвременен български). По дивотия и простотия засега ни оспорват първите места само някои потомци на Де Гол. Защото тук спазваме златното правило, завещано ни от Радичков: „Можем да приемем, че човек върви с простотията си, или пък обратното – че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него.“
Ето в това е балансът. Появява се в една прохладна майска вечер например из подбалканските интелектуални полета една преводачка от английски, надниква над дувара (стената) в двора на чорбаджи Марко и жегната от архетипната ситуация, решава да я подложи на масов превод. Изважда преводаческия ятаган (сабя) и започва кървава сеч: 6000 думи и изречения падат в нозете й – посечени и обезглавени. Дядо Вазов може и да е предчувствал тоя интелектуален бабаитлък, затова първоначалното му намерение е било да даде на романа името “Кървава заря“. Да го беше сторил, сега нямаше да се обръща в гроба, а щеше да бъде в унисон с действията на гологлавата (не означава „без глава“, а „без калпак“) преводачка.
Сиреч – така романът ще стане хептен (изцяло) разпознаваем за младежите, както жадува нейно преводаческо височество. Защото тя може и да е отсекла ръцете и краката на романа и да му е извадила очите, ала е оставила главата – заглавието. Така осъвременителката е получила от „Под игото“ един Балканджи Йово. Редно е да му резне и заглавието. Може да стане „Екшън: Кървава заря“. Така осъвременителката ще накара всички ученици от мъжки пол да го прочетат. И то с кеф (удоволствие)!
Дотук добре, както казвал онзи, който падал от десетия етаж. Ала за да бъдат изкушени и ученичките, трябва да се направи паралелно издание на романа с подходящо заглавие. Романтичните „Радини вълнения“ могат да се трансформират в един по-хедонистичен план като „Изкушенията на Рада“ или „Рада: Под игото на страстите“. А съответното издателство на мига трябва да пусне и едно още по-осъвременено електронно издание, засягащо онирическите видения на тийнейджърките, рекламирано като: #РадаПодБойчо. Давам пълна гаранция на осъвременителката, че така ученичките ще възкликнат: После „50 процента сиво“ обичам най-много „Под игото“! Така ще бъдат насърчени не само да четат, но и да се ангажират с демографския срив. А и, волю-неволю, ще осъзнаят, че освен другата любов имало и любов към Отечеството.
Тъй преводачката осъвременителка ще стане и осеменителка – ще посее семенцата на народната любов в дебрите на ученическото съзнание, раздирано между „яката дупара“ и сонетите на Шекспир, дето отдавна е осъвременен. Окрилена от успеха си, че е направила от „Под игото“ ученически бестселър, нейно преводачество може да предприеме и много по-кардинални мерки с това архаично Вазово списование. Щом веднъж е заменила „чемшир“ с „вечно зелено дърво“, „чучурче“ с „чешма“ и „глъчка“ с „гласове“, да се възползва от претръпването на читающите и при следващата модернизация на романа направо да преименува Рада на Тита, Бойчо – на Папи Ханс, Соколов – на Криско, и така – до Азис. Ще я затрудни само с кого да осъвремени Рачко Пръдлето, ала там да си напъне интелектуалната мощ, та белким нещо изпусне.
А в десетото изцяло преработено издание на клетия Вазов роман може да се помисли и за преки естетически намеси в образа на Рада Госпожина. Тъй, както Вазов я описва, не е дип привлекателна от съвременна гледна точка. Нуждае се от силикон навсякъде и най-вече по устните. Защото не може образът й толкова много да се различава от настоящата „Мис България“. Трябва да има приемственост, а осъвременяването да се реализира мащабно.
Така „Под игото“ ще се превърне в най-четения от младежта роман. Само дето от романа няма да е останал и помен. От Патриарха на българската литература – също. Защото, да посегнеш на думите в едно художествено произведение, което е и основополагащо, и създадено от един от първостроителите на свещения български език, е равностойно да извадиш камъните от Боянската църква и да се чудиш защо се е срутила. Да осъвременяваш Иван Вазов, е все едно да прерисуваш „Ръченица“ на Иван Мърквичка, създавайки дискотечен интериор.
А да те осени гениалното прозрение, че можеш да замениш „ятаган“ със „сабя“, не означава, че учениците не разбират, а че ти самият си кардинално неразбиращ, невнятен. Ятаганът извиква на бял свят генетично заложения ужас в българина. Сабята – обратно, говори за българското юначество, за освободителите.
А щом човек остави простотията да е по-голяма от него, се нуждае от Радичков, и то немедлено.
Или пък от един здрав пердах (набиване) с бастуня на Дядо Вазов – по гърбината, по гъзината (широки задни части) и най-вече – по конотацията.
Автор: Красимир Димовски
